Дебютният роман „Чакалнята“ на Деница Илчева: Една лична история за скръбта и надеждата

Деница Илчева е психотерапевт и психолог, но когато житейска буря нахлува в живота ѝ, писането се оказва нейната най-сигурна котва.

Романът „Чакалнята“ се появява, когато тя губи майка си, след дълго и тежко боледуване от рак.

Тази книга е едно много лично сбогуване. И днес имаме удоволствието да си поговорим с Деница именно за нея.

***

Сякаш понякога имаме нужда от отрезвяване, за да започнем да ценим времето си. И да проумеем, че днешният ден е подарък и никога повече няма да се повтори. Бихте ли препоръчали на всеки, който се оплаква от дребните ежедневни проблеми, да се разходи за няколко минути в „Чакалнята“?

Не, на никого не пожелавам да е в Чакалнята. Нито в чакалнята на болница, нито в чакалнята на смъртта, нито в чакалнята на живота. Но да, в чакането се отваря темата за времето. Време, което уж много го ценим, пазим го, пестим го, учим се да го управляваме ефективно… Но не се ли оказваме често в капана, че нямаме време баш за важните неща - да бъдем с хората, които обичаме, да правим нещата, които ни носят радост, да живеем с фокус върху красотата на сегашния миг? Това осъзнах, докато чаках из разни чакални - че продължавах да живея с детинската, наивна вяра, че има безкрайно много време.

thumbnail_dsc7071s.jpg

Трябва ли да минем през подобно място, за да започнем да живеем?

Истината е, че точно на подобни места, пълни с човешки съдби, насред житейски бури, животът придобива друга плътност. И жаждата за радост там е така осезаема, че няма как да не се променим, когато излезем от чакалнята. Осъзнаването, че сме на този свят за един отрязък от календара ни дава шанс да живеем по-пълноценно. И ако страхът от смъртта ни блокира да живеем, съзнанието за неизбежността на смъртта ни освобождава от хватката на илюзията за безкрайното време.

Ървин Ялом казва, че страхът от смъртта е пропорционален на неслучения живот. Повтарям си го всяка сутрин и се старая да случвам живота.

Вярно ли е, че порастваме изведнъж, внезапно едва когато загубим майките си?

Ако ме бяхте попитали преди няколко години, щях да кажа, че не е вярно. Тогава си мислех, че съм пораснала. Но след като загубих и майка ми, да, нещо в мен се промени. Не знам пораснах ли, смирих ли се, загубих ли си пристана, в който все си бях дете… Но да, когато родителите вече не са тук, определено внезапно осъзнаваш, че детството е свършило. И сега, колкото повече  пътят ме отдалечава от времето с нея, толкова повече я разбирам, разбирам уроците…

Майките са Вселени. Те ни довеждат на този свят, те ни учат да живеем. Учат ни както могат, колкото могат. Мисля си обаче, че майките ни учат и на умиране. Болестта на майка ми беше за мен урок по кураж, смъртта й ме научи да живея с повече радост и да ценя повече времето си тук.

В подобен тежък момент тази книга вероятно за Вас е била спасителен бряг, а думите – убежището Ви. Пенчо Славейков пише, че в страданието се ражда творецът. Писателите от какво вдъхновение имат нужда – радостта или мъката е по-вярна муза?

Аз не се наемам да говоря от името на писателите. Творенето е много интимен процес и за всеки автор това е лично пътешествие.

За мен създаването на тази книга беше процес на самотерапия в един дълъг и труден период, през който съпровождах майка ми в болестта й. Писането ми даваше възможност да присъствам в настоящето без то да ме превзема с тъгата и болката си. Взимах отстояние от случващото се, от самата себе си и изливах на листа, през историите и героите, емоциите и чувствата, с които тогава нямах капацитет да се срещна. Тази книга за мен е като консервирана емоция от един труден период. И все още ме лекува.

Какво послание бихте искали да достигне с тази книга до читателите?

Да имат вяра в радостта!

Всеки минава през житейски бури. Има моменти в живота ни, когато няма място за мечтаене, когато е толкова тъмно, че не можем дори да избягаме във фантазното бъдеще. И тогава остава само непосредственото живеене. И човек или зацикля в това, което няма, в болката, мъката, страха или се научава да изстисква радост от всеки възможен миг. И макар да има моменти, в които не ни остава нищо друго освен да чакаме, вярата, че радостта пак ще я има, е котвата, която ни държи.

За финал ще цитирам думите на един от героите на книгата:

„Един от най-големите човешки ресурси е способността да генерираме радост. Щастието е твърде грандоманско, някак има претенция за трайност, за устойчивост. Виж, радостта е щураво нещо. Бликва, после се оттича. Като вълна е, а никой няма претенции към вълните да замръзнат в най-високата си точка.  Радостта така, някак по й даваме възможност да бъде преживяна и изконсумирана.  От друга страна, толкова сме се вкопчили в това да го дирим туй щастие, че изобщо нямаме време за някакви си радости с кратък срок на годност. Искаме щастието, което ще е годно, докато сме живи, а ако може и след това. А радостта се оказва най-голямата котва, когато дойде буря, спасителното въже, което ни вади от дупката.“

Книгата "Чакалнята" е издадена от Издателство "Жанет45" с редактор Красимир Лозанов.