Имало някога една много гневлива жена. Тя се вбесявала за най-малкото нещо. Разбирала, че греши, но не можела да направи нещо по въпроса. Един ден отишла при дзен учител, за да се усъвършенства. След като изслушал оплакванията ѝ, учителят я завел в една стая, заключил вратата и си тръгнал, без да каже и дума. Разбира се, тя на момента изгубила ума си. Крещяла и скачала вътре с часове. След което започнала да вика за внимание. Дзен учителят се направил на глух. След време тя замлъкнала. Учителят, който бил пред вратата, попитал:
– Още ли си ядосана?
Жената извикала:
– Да, ядосана съм на себе си. Защо ми беше да идвам на такова място, за да се мъча?
Учителят бързо се отдалечил. По-късно я попитал отново:
– Още ли си ядосана?
– Вече не – отговорила този път жената.
– Защо?
– Защото нищо не мога да променя.
– Държиш яростта дълбоко в ума си – заключил учителят. – Гневът ще излезе на повърхността при първата искра. – казал учителят и отново си тръгнал.
Когато се върнал за трети път, жената казала:
– Вече не съм ядосана. Просто не си заслужава.
– Ти още спориш в ума си. Това значи, че тревогата още не те е оставила.
Жената попитала:
– Какво е яростта?
Учителят се навел към вратата под залязвашите лъчи на слънцето. Излял чаша гореща вода на земята. Жената съзерцавала вдигащата се пара, докато не изчезнала напълно. Тя в крайна сметка осъзнала. Поклонила се на дзен учителя и си тръгнала.
Защо винаги се ядосваме? Когато го правим, наказваме себе си. Гневът винаги е наоколо. Ако не му обръщате внимание, скоро ще си отиде. Животът е твърде кратък, за да се оплитаме в ярост.
Източник: wisdomcommons.org
