Един султан заедно с любимия си слуга се отправил на морско пътешествие. Слугата, който никога дотогава не бил плавал и не бил виждал морски простори, седейки в трюма, виел, жалвал се, треперел и плачел през цялото време. Екипажът се отнасял добре с него, опитвали се да го успокоят. Но думите на съчувствие стигали само до ушите му, но не и до сърцето му, измъчено от страх.
Владетелят едва понасял виковете на слугата си, те му убивали цялото удоволствие от пътуването. Тогава пред него се явил мъдрият хаким, неговият придворен лекар: "Господарю, ако позволите, аз ще се опитам да го успокоя." Султанът се съгласил с радост.
Тогава лекарят заповядал на моряците да изхвърлят човека през борда. Те охотно изпълнили заповедта, благодарение на която щели да се отърват от нестихващите крясъци.
След първия шок той успял, пляскайки с ръце и крака и плюейки вода, да изплува и да се вкопчи в стената на кораба. Започнал да моли да го качат обратно. Когато го извадили от водата, той тихо седнал в един ъгъл. Повече нито една жалба не се отронила от устата му.
Султанът бил изумен и попитал лекаря: "Каква мъдрост се криеше в тази постъпка?" Лекарят отвърнал: "Твоят слуга никога досега не беше опитвал вкуса на морската сол. Не знаеше каква опасност може да представлява водата. И затова той нямаше откъде да знае и какво щастие е да почувстваш дъските на кораба под краката си."
Цената на спокойствието и самообладанието познаваме само тогава, когато поне един път сме погледнали опасността право в очите.
