Кое е най-нежното от всички чувства? Сигурно повечето от нас сме единодушни: любовта. А любовта към самия себе си?

В тази най-силна от всички привързаности няма нищо лошо. Все пак ти си човекът, с когото – волю-неволю – ти се налага да прекараш целия си живот.

Понякога обаче тази щастлива връзка може да се изроди в нещо, което да съсипе отношенията с целия останал свят – нещо, което още древните са разпознали и описали в красивия мит за Нарцис.
 
Помните го – момче се влюбва в отражението си във водата така безумно, че забравя да отвърне на чувствата на красивата си приятелка – нимфата Ехо, която от отчаяние се превръща в безплътен глас, който отговаря безсмислено на всеки повик. Без да се разтревожи особено от този факт, момчето потъва в собствените си отразени очи и се удавя, за да се превърне в цветето, което и до днес е символ на прекалената себевлюбеност – нарциса. 

От приказните времена до днес не един и двама са преживели драмата на Ехо – сблъсък с човек, до такава степен обсебен от собственото си великолепие и важност, че е готов

безцеремонно да жертва пред олтара му чувствата и нуждите на хората около себе си. 

И тъй като всеки проблем рано или късно влиза в медицинските справочници, и този получава своите клинични характеристики – като се започне от нарцистичното личностно разстройство (НЛР), премине се през злокачествения нарцисизъм и се стигне до онова състояние на личността, което повечето от нас познават като психопатия.

За много хора е изненадващо, че разстройството, което най-често свързваме с образи като Ханибал Лектър (“Мълчанието на агнетата”),

Норман Бейтс (”Психо”) и американския сериен убиец маниак Тед Бънди, се корени в нещо толкова симпатично – да обичаш себе си. И все пак стотиците проучвания върху нарцисизма показват, че той въобще не е безобидна черта, присъща само на манекенките и дискотечните звезди. Когато премине тънката граница на обикновеното самодоволство, той може да превърне човека в опасност за околните и за самия себе си – в “хищник сред себеподобни” според израза на психиатъра Робърт Хеър. 

Нарцисизмът има много страни. Още през 1898 г. сексологът Хавелок Елис използва термина “подобен на Нарцис” за хората, които прекаляват с мастурбацията – тоест се превръщат в собствения си сексуален обект. Скоро след него Зигмунд Фройд скача в защита на нарцисизма, като го обявява за черта на характера, необходима за оцеляването и присъща на всички нас. Дори и той обаче признава, че съществува нещо, което нарича “вторичен нарцисизъм” и което описва като отдръпване на сексуалното либидо от околната среда и съсредоточаването му в егото. 

Дали любовта към себе си е в основата си сексуална, не е много сигурно. Според друг велик австрийски психиатър – д-р Ото Кернберг, когато нуждата на детето да бъде център на света не бъде преодоляна след влизането му в зрелостта,

новоизлюпеният нарцис не успява да си изгради умението да общува нормално със себеподобните. 

Причината е “натрапчивото чувство за грандиозност, нужда от възхищение и липса на емпатия”, както официалната американска класификация на умствените разстройства описва НЛР.