На ресторант в стара София

13 декември 2018 г., 16:22
2863

„Роял“ и „България“ бяха любимите заведения. А колко плакахме за „Балкански“!

Everett Collection / Shutterstock

Стара София беше богата на места за отдих и забавление. Сега може би са много повече, но и броят на жителите се е увеличил почти пет пъти.

Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, защото не можех да ги посещавам самостоятелно и по мой избор. Водеха ме там, където ходеха моите родители и техните приятели. Но те много обичаха да ходят по бирарии и ресторанти, та все пак имам доста впечатления.

Преди войната най-ясен спомен имам от ресторант „Роял”. Той беше собственост на вуйчо Хампарцум и брат му Нигохос (бай Кольо), първи братовчеди на майка ми. Бяха  големи майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в голям арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.

Ресторантът се намираше на бул. „Дондуков“, точно срещу „Феникс Палас” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния имаше голямо кафене. В дъното на помещението се намираше тезгяхът, там правеха кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко в чаша студена вода.
В кафенето посетителите бяха главно мъже.

Играеха карти, табла, домино.

Заплащането за игрите ставаше на час срещу купон. Купоните бяха въведени от държавата и се отчитаха. Плащаше се акциз върху тях. Посетителите имаха възможност да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, за да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка сутрин на рамките се слагаха новите вестници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли днес, имаше прозорче към кухнята. Оттам се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка, беше касата. Там обикновено седеше съдружникът на двамата братя бай Арис или художникът Хрант Ананян, който вечер идваше да помага на приятелите си.

На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия - отделни сепарета, а на втория - общата зала за хранене. Тези, които искаха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна обстановка, си резервираха сепаре.

Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети,

изключително вкусни. Служителите на турската легация бяха редовни посетители. Ресторанта посещаваха и други чужди дипломати. Не само менюто, но и сервирането беше на високо ниво, макар че това не беше нито ресторант „България”, нито „Юнион Палас”. Фактът, че се сервираше в съдове от масивно сребро на френската фирма Christofle, от само себе си говори за равнището. Те можеше да се поставят и върху спиртници, за да се запази ястието топло.

Двамата братя влизаха в кухнята рано сутрин и излизаха от там след полунощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките в началото на 1944 г. ресторантът и цялата сграда бяха разрушени до основи. По-късно там беше построен Партийният дом.

В ресторанта работеха добри и опитни келнери, които след войната сервираха в най-добрите софийски ресторанти. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в заведение, където работеха те, ни обслужваха като ВИП гости. Дълги години в ресторанта на хотел „Балкан” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с много голям опит. На въпроса как върви работата винаги отговаряше „Не е това, което беше”. Не беше доволен, въпреки че вече нямаше чорбаджия, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки божи ден, без почивка, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и много отговорно да си чорбаджия.

Друг ресторант, който ми харесваше, беше „Батенберг”. Той се намираше на ъгъла на „Клементина“ и ул. “Цар Калоян“, на изхода от ротондата „Св. Георги“.

Обичах да ме водят там заради кинематографа - филмчетата, които прожектираха.

Един наистина емблематичен ресторант на София беше, е и ще си остане „България". От него имам много спомени, но в по-късни години. След 1954 г. всяка година там се организираха традиционните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и затова бяха през март.
Комплексът се състоеше от кафе-сладкарница, ресторант, бирхале и ресторант-градина. Ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 човека. Червеният салон беше за тежки клиенти или за гости на хотела. Балконът над сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата хармоника, която отваряха при балове, големи сватби, студентски празници и др.

Ресторант „България” имаше едно много голямо преимущество -

покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха, пушеците излизаха като от комин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът. Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на отличен оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба водеше към втори грил. Това е балконът над основната зала, който опасва целия ресторант.

В средата на 50-те години беше станало модно да се пие газиран пелин. Пелинoво вино, газирано. Тогава работех като чертожник в една проектантска организация. Заплатата ми беше 650 лева. Почти най-ниската. С моята приятелка често ходехме да вечеряме и да потанцуваме в ресторант „България”. Имаше един симпатичен сервитьор Ванко. Млад мъж с „голямо бъдеще“.

Ето едно често поръчвано от мен меню и цената му през 1955 и 1956 година:

1) мастика – 2 х 100 г;
2) мешана салата – 2 бр.;
3) агнешки флейки на скара – 2 порции с гарнитура;
4) бутилка газиран пелин;
5) крем „Дипломат” или „България” за десерт - 2 пъти;
6) хляб.

Обща сметка - около 22-23 лв.

С бакшиша за Ванко - 25 лв. Със суперскромната заплата на чертожник можех да отида с гаджето в най-скъпия ресторант на София двадесет и шест пъти. За вярване ли е? Трудно, но е факт.
Куриозното е, че по-късно Ванко стана салонен управител, управител на ресторанта, след това управител на комплекса „България” и един хубав ден през 1970 г. го заварих председател на Сдружение „Интерпред”. Онемях. Едвам ме взе на работа, въпреки че бях работил там преди него.
В комплекса „България” имаше и други заведения -  бирхалето и градината. Колко телешки език с масло, колко мозък пане сме изяли там, колко сливова се е изпила, не е за разправяне. Един път в седмицата се събирахме с приятели в бирхалето. А лятно време в градината, която беше разкошна. Амфитеатрално разположени маси, на 3 или 4 нива, голям дансинг, оркестър. Беше страхотно заведение. Влизаше се откъм ул. „Аксаков“, точно до концертна зала „България”. Миналото лято ходих да видя какво е положението. Вратата закована, а вътре навярно пълна разруха.
През 1922 г. баща ми и семейството му бягат от Турция и намират убежище в България. Скоро след това, през 1924 г., е основано Арменското туристическо дружество „Орел”. Една от интересните дестинации на тези ентусиазирани туристи е местността Курубаглар. Сега се нарича Лозенец.
Там имаше много известен ресторант - „Балкански”.

На това място сега се намира хотел „Хемус”.

През летните месеци това беше любимото заведение на много софиянци. Закритата част представляваше едно голямо неуютно помещение - като хамбар. Нямам много ясен спомен от него по простата причина, че съм бил там само един или два пъти, и то защото заваля дъжд, та се наложи да се преместим вътре.

Привлекателната сила на този ресторант-бирария беше градината – огромна, с правоъгълна, терасовидна форма. Масите бяха разположени на тези тераси амфитеатрално, на западната страна имаше нещо като сцена, където се настаняваха музикантите. Те свиреха приятни танцови мелодии. В средата на правоъгълника, близо до оркестъра, имаше дансинг. Последното ми посещение датира от август 1960 г. Естествено, заведението вече беше държавно. Не помня как се казваше, защото всички продължаваха да го наричат „Балкански”. След поредната студентска бригада из пловдивските села, където сортирахме и редяхме щайги с домати за износ, с една моя състудентка се озовахме в това наистина „емблематично” заведение.
Седяхме с В., пиехме си аперитива - сливова с хубава мешана салатка.

В онези години гроздова и плодова пиеха само каруцарите и хамалите.

Ние пиехме сливова или мастика. Водката все още не беше на мода.

След аперитива хапнахме сочни горещи кебапчета с гарнитура, полети със студено бяло вино. Танцувахме под звуците на оркестъра, пак си пийвахме. Топла, приятна вечер на чист въздух в полите на Витоша, хубаво настроение, прекрасна музика. Идилия! След втората бутилка вино градусът на настроението ни се покачи чуствително. Студенти - „тате носи, мама меси, да живей, живей труда”, както се казваше тогава. Да, но всичко хубаво си има край. Дойде моментът да си платим сметката, изтърсихме джобовете си, ама не стигна. Студентска му работа. Ами сега? Келнерът се оказа „наш човек”. Дадох личния си паспорт като залог за почтеност и на следващата вечер занесохме остатъка от дължимата сума. Естествено, програмата от предната вечер се повтори, но този път пари имахме достатъчно.
Когато започна строежът на хотел „Хемус”, сигурен съм, много софиянци са плакали.

„Балкански” в Лозенец не беше обикновено място.

Така ще плачем някой ден, ако проектът за събарянето на комплекс „България” все пак се осъществи от вандалите, които бушуват из нашата София. Ще го допуснем ли?
Когато построиха Националния стадион „Васил Левски”, в сградата зад сектор „В” отвори гостоприемно врати ресторант „Спортна среща”. Било е 1955-1956 година. Тук също имаше добър оркестър, хубава кухня и се танцуваше на голям дансинг. Имаше простор. Беше младежко заведение, идваха и много спортисти. Имам жив спомен от едно посещение на ресторант „Спортна среща” на 24 май 1956 г. Сутринта имаше манифестация. По улиците - задръстено от хора. Млади и стари, деца, ученици и студенти, даскали и професори, всички бяха на улицата в този слънчев празничен ден. С двама мои приятели и Митко „джуджето” от цирка, специално нает, за да привлича децата, продавахме балони на ъгъла на бул. „Сталин“ и ул. „Васил Коларов“ („Витошка“ и „Солунска“). Двамата ми приятели надуваха и връзваха балоните във входа на една кооперация, а ние с Митко продавахме, застанали на двата ъгъла на кръстовището. Продажбата вървеше страхотно.
 
Купувахме балоните по 80 стотинки, а ги продавахме по два лева.

150% печалба. И вечерта повеждахме приятели и приятелки към „Спортна среща”. Пари колкото искаш, настроение празнично, хубава музика за танци, вино и сливова „бол”, скара, шницели и т.н. Какво друго им трябва на двадесетгодишните, за да са щастливи?

По-късно ресторант „Спортна среща” стана стол, а над него откриха ресторант „Клуб на спортните деятели”, където се влизаше с карти. На вратата стоеше Гришата, симпатичен човек, никога не ми е искал карта. В това заведение имаше много

дефицитни деликатеси като шкембе, мозък пане, телешки език с масло,

агнешки чревца на фурна, и то на много ниски цени. Сервитьорите ни познаваха, тъй като клиентите бяха почти едни и същи всяка вечер. Весо беше едър, възпълен мъж на средна възраст, Ева беше хубава млада жена. По възможност гледахме да седнем на нейна маса. Беше чевръста и приятна. Тук можехте да срещнете ветераните - светила на българския спорт, на чашка ракия или вино с хубави мезета. Имаше и един възрастен келнер, не помня името му. Той пък демонстрираше супербързо смятане. Написваше консумацията ви и единичните цени, местеше с бясна скорост молива нагоре и надолу и след секунди представяше сбора. Десет пъти да проверите, пак излизаше точно до стотинка. Сервитьорите не надписваха сметките, но всички доброволно даваха щедри бакшиши. Беше много приятно заведение с изглед към свежестта на зеления терен на стадиона. Лятно време имаше маси и на голямата тераса, дишахме свежия въздух на Парка на свободата (Борисовата градина).
Сградата на Софийската опера и балет на ул. „Врабча“ е проектирана от архитект Лазар Парашкеванов. Строежът е започнат през 1947 г. и завършен през 1953 г. В сградата се помещаваха

кафе-сладкарница и ресторант „Опера“.

Бяха със сравнително луксозен интериор, вкусна кухня и приятна жива музика. Късно вечер в една от залите на ресторанта имаше нощно заведение. В онези години такива нощни заведения наричахме „барове“. Такива бяха „Астория“ на бул. „Руски“, „Ориент“ на бул. „Стамболийски“ и „Леге“, под сградата на хотел „Империал“. През 1970 г. тук се помещаваше Сдружение „Интерпред“. Моят келнер Ванко Стаевски беше издействал от приятеля си Петър Младенов сградата за седалище на новоучреденото сдружение. На стълбичките на малката уличка „Малко Търново“ пък беше бар „Луна“.

Но да се върнем в бара на „Операта“, където свещенодействаше бай Трифон. Беше доста възрастен, над 60-годишен, и с голям опит на барман. Говореше се, че е работил в Щатите. Жонглираше страхотно с шейкъра и правеше фантастични коктейли. Прибирайки се, понякога се отбивах да пийна едно коктейлче при бай Трифон и да си побъбря с него. Беше много интересен събеседник.

В моето детство освен сладкарницата на хотел „България“ известни бяха „Луксор“ на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул. „Бенковски“, където много обичах да ям „сънди“, сладолед с плодове. Някои го наричат и „пешмелба“. Сладкарница „Пачев“ се намираше на ъгъла на ул. „Търговска“ и бул. „Дондуков“. Имаше много квартални сладкарнички и бозаджийници. Като „При Кипро“ в нашата махала. Писателското кафене и арменското на пл. „Бански“ не съм посещавал и нямам преки спомени. Но за тях са изписани стотици страници в мемоарната литература за стара София.

Любими заведения на софиянци от края на 50-те и началото на 60-те години бяха кафе-сладкарница „Прага“, „Будапеща“, която не просъществува дълго, и „Бамбука“ под сградата на барон Гендович.

Успехът на тези заведения се дължеше на факта, че в този период мястото за вечерна разходка –

стъргалото - се премести от бул. Руски на ул. Раковски“,

която беше прекръстена на „Ръкси“. „Движението“ беше само по левия тротоар посока пл. „Славейков“ и обратно. И в двете посоки се минаваше пред кафе-сладкарница „Прага“ и Унгарския ресторант. Тук софиянци си даваха среща с приятели и гаджета, разхождаха се, пиеха по едно-две питиета, хапваха нещо и се прибираха. Нямаше скандали, неприятни инциденти и побоища. И това беше всеки ден. Делник, празник, зиме, лете, пролет или есен все се разхождахме по „Ръкси“. Познавах много хора, спирах се да ги поздравя и да разменя 2-3 думи с тях. Понякога на приятелите ми им писваше да ме чакат и продължаваха напред. Знаеха, че ще ги настигна. Нямаше опасност да се загубим, маршрутът беше точно определен.

В този период в София имаше хубави заведения, където ходехме с приятели и приятелки. Едно от тях беше кафе-сладкарницата на хотел „Балкан“, сега „Шератон“.

Там ни познаваха не само сервитьорките и управителите,

но и по-редовните посетители. А гардеробиерката толкова добре ни знаеше, че закачаше палтото ми при другите, без да ме пита. Доста години с приятелите ми имахме навика, където и да сме ходили, преди да се приберем вкъщи, да минем през „Балкан“. Часът нямаше значение, докато заведението беше отворено, все някой от тайфата беше там. Кой бил на кино, кой на театър, кой на среща с гадже, след това минаваше през „Балкан“, за да се „разпише“. Масите бяха големи, но за 4 души, а ние, за да бъдем заедно всички, се събирахме по десет души и повече около една маса, за ужас на сервитьори и клиенти. Но рядко някой ни правеше забележка. Нали бяхме добри консуматори и най-вече много редовни посетители. Кой гони такива клиенти! Ако не се лъжа, рекордът беше 15 или 16 души на една маса.

Поне една вечер седмично, обикновено в петък, нашата тайфа се събираше в бирхалето на ресторант „България“. Там сядахме на някоя от масите, обслужвани от бай Дамян. Когато представяше сметката, не пропускаше да каже:

Сметката ви е еди-колко си без бай Дамян.

Беше лято. Време за градината на „България“. С приятели от читалище „Емил Шекерджийски“ решихме да поседнем в хубава обстановка. Имахме пари колкото за по една бира и 2-3 порции пържени картофи. Случайно на работа беше бай Моис, келнер от ресторанта в Еврейския дом на пл. „Възраждане“. Настанихме се удобно, поръчахме студена бира и хрупкави картофи. Не минаха и десет минути и бай Моис ни донесе една огромна порция меса на скара, която се казваше специалитет „България“ за четирима. Обяснихме му, че нямаме пари, а той се усмихна под мустак и ни препоръча да се наслаждаваме на живота. Ще платим, когато имаме. Оказа се, че някой поръчал специалитета и след това се отказал. Хапнахме за негово здраве.

Понеже споменах за ресторанта на Еврейския дом, не мога да подмина невероятните кебапчета от агнешко месо, които се сервираха само там. Управител на ресторанта беше бай Яко. В този ресторант можеше да хапнете

прочутите печени яйца,

прекрасно мезе за ракийка или водка. Високо качество, ниски цени и уютна обстановка можехте да намерите само в този клуб-ресторант, но само 3 дни в седмицата - сряда, събота и неделя.

През втората половина на 50-те години любима кафе-сладкарница на софиянци стана „Кристал“, под сградата на Министерския съвет (тогава Министерство на тежката промишленост). Беше просторна, луксозно обзаведена, вътре свиреше дамски камерен оркестър. Комфортни кресла и масивни маси привличаха елита на софийската младеж. Именно тук за пръв път в София, а може би и в България се появи тъй нареченият джубокс - машина за музика. Пускахме монети, избирахме по списъка песента, която искахме да чуем - и готово. Тук именно слушахме „Бона сера, синьорина“, „Тути фрути“, „Даяна“ - хитовете на 50-те и 60-те години. Оттук някои с „конски опашки“ или с „ямурлуци“ тръгнаха към дунавските острови за „хулиганство“. За прическа или палто, напомнящо униформата на Ботевите четници, да те въдворят в концентрационен лагер?!? За вярване ли е? И то в средата на 20. век!!! Не е за вярване, но е абсолютна истина.

На бул. „Стамболийски“, срещу еврейската банка „Геула” („Успех”), имаше малка сладкарничка с три маси. Казваше се „Марсилия“. Правеха изключително вкусен ванилов сладолед, който конкурираше сладоледа на „Белите карамфили“.

В София се ходеше на ресторант по-скоро за забавление,

отколкото за хранене. Затова в хубавите ресторанти имаше жива музика и можеше да се потанцува. Свиреха добри музиканти, танга, румба, валс от време на време, блусове, инглиш валс. Общо взето, това се танцуваше. Най-много се променяха стъпките на румбата. Освен класическите на мода излизаха ту единичните стъпки, ту двойните. Правехме и „влакчета“, много двойки един зад друг или по-скоро един до друг, танцуващи румба с двойните стъпки. Две стъпки наляво, две надясно.

Но имаше и ресторанти с много хубава кухня, в които беше трудно да се намери маса, макар че нямаше оркестър и не се танцуваше. Такъв беше „Червено знаме“. Намираше се на ъгъла на „Витошка“ и „Кърниградска“. Беше на два етажа.

В този ресторант обядвах за последен път като ерген на 2 януари 1961 г. Само 4 часа по-късно неочаквано се оказах женен. И вече 50 години си спомням за необикновения вкус на шницела по милански, който си бях поръчал в този фатален ден. Сега вече това ястие го няма в менютата на софийските ресторанти, но ние със съпругата ми си го спомняме често.

В края на 50-те и началото на 60-те години като учащи се в Алма матер често ходехме в

емблематичното студентско заведение Грозд.

Разположено на прекрасно място на бул. „Руски“, срещу Паметника на Съветската армия и в непосредствена близост до университета, през деня заведението беше на студентите, имащи „прозорец“ в дневната си програма или доброволно пропуснали някоя лекция.

Тук ще си позволя да разширя малко темата. Тъй като вече споменах, че ходенето на ресторант за софиянци беше по-скоро забавление, искам да ви разкажа и за други забавления.

Освен в ресторантите младите софиянци можеха да се забавляват и на тъй наречените танцови забави. Нещо като съвременните дискотеки, но коренно отличаващи се по форма и съдържание.

Танцовите забави бяха два вида. Организирани от дадена организация, училище, читалище и др. С ограничен достъп за външни лица. Други пък бяха отворени за свободно посещение срещу заплащане на входна такса. Тя не беше голяма и всеки можеше да си я позволи. Често организаторите наемаха зала и оркестър и печелеха пари. Съгласно съвременната терминология беше бизнес.

Такива забави се организираха

в салона на Алианс франсез, на Учителската каса, в ресторант Аризона

на ул. „Денкоглу“, в салона на училище „Любчо Баръмов“ - на ул. „Кирил и Методий“ и „Отец Паисий“, на бул. „Дондуков“ в салона на „графиците“, сега Битов комбинат, и други. Бяха в събота вечер и много често в неделя следобед. Обикновено свиреше малък оркестър - барабани, акордеон, кларнет или саксофон, тромпет, китара, понякога цигулка. Младежите ходеха с познати момичета или с приятели, разчитайки на момичета, които отиваха сами. Свалката ставаше на място. Понякога връзката приключваше с края на танцовата забава, но се случваше и да продължи по-дълго, ако двете страни намираха съвместните забавления за интересни.

Облеклото на тези забави не беше особено изискано, но младите хора се стараеха да се облекат прилично и по възможност модно. Особено момичетата. В края на 50-те години излезе модата на полите от тафта на едри карета, които се носеха отдолу с фусти.

И силуетът на момичетата стана доста обемист.

Ние, момчетата, ходехме с тесни панталони-кюнци. Долу широки 15-16 см. И с маншет, широк 7-8 см. Трудно се обличаха, но мода - няма как. Ризите бяха на едри карета в ярки цветове с широко столче, закопчаващи се с две копчета. Панталоните се носеха с тесни тиранти. Коланът на панталона също беше доста широк и се закопчаваше с три копчета. На главите си много носеха каскети с пречупени козирки или жокейки. Така изглеждаха софийските „апапи“ от онези години. На краката беше модно да се носят „алпинки“ с широки езици отгоре или обувки от велур с цветни шевове.

Когато нямахме с нас момичета, чакахме да засвири оркестърът, момичетата да започнат танца с приятелка и ние отивахме да ги разделим. Беше прието за нормално и обикновено не отказваха. Ако си допаднехме в танца, често танцувахме заедно цялата вечер.

Ученици от нашия техникум бяха съставили малък оркестър

на име джаз „Асансион“. Бяха 5-6 души, свиреха много хубаво и почти всяка неделя ги ангажираха за някоя танцова забава. Ръководител им беше акордеонистът Сашо Америката, Христо Рашков-Масажиста свиреше на тромпет. На барабаните беше Бъц, който в училищния духов оркестър свиреше на най-голямата туба. Като я наденеше на главата си, целият се загубваше в инструмента. На кларнет свиреше Христо от по-горния курс. С моя съученик Любо често ходехме на танцови забави, където свиреше джаз „Асансион“.

От време на време ставаха и сбивания на тези танцови забави, но сравнително рядко. Оръжието беше отвертка. За огнестрелно оръжие не можеше дори да се мечтае. Сега, законно или незаконно, мнозина имат патлаци – „ютии“ според жаргона от 50-те години.

Не можем да говорим за заведенията на стара София, без да спомемем кафе-сладкарница „Бамбука“. То си имаше някакво търговско име, но едва ли някой си го спомня, а може би и тогава малко хора са го знаели. Всички го наричаха „Бамбука“ заради декорацията на бара, изработена от бамбукови пръчки.

Там се събираше бохемата на София,

сред тях имаше и дребни мошеници, непризнати поети и писатели, момичета с по-свободни нрави, които развяваха „конски опашки“, и други интересни екземпляри от софийския „хайлайф“.

Кафенета, сладкарници и ресторанти има и сега. Дискотеки - също. Но атмосферата вече е друга. Сега даже редовните посетители на някое заведение рядко се познават. Сега понякога се гърми и дори убива в дискотеки и в ресторанти. Тази София не е „нашата София“ с митите всяка вечер улици, София – град-градина, както често я наричаха чужденците.

Крикор Асланян

Ключови думи:
Коментари