Стара София беше богата на места за отдих и забавление. Сега може би са много повече, но и броят на жителите се е увеличил почти пет пъти.

Трудно ми е да пиша за заведенията от моето детство, защото не можех да ги посещавам самостоятелно и по мой избор. Водеха ме там, където ходеха моите родители и техните приятели. Но те много обичаха да ходят по бирарии и ресторанти, та все пак имам доста впечатления.

Преди войната най-ясен спомен имам от ресторант „Роял”. Той беше собственост на вуйчо Хампарцум и брат му Нигохос (бай Кольо), първи братовчеди на майка ми. Бяха  големи майстори готвачи. Занаята бяха учили в Цариград, в голям арменски ресторант, още преди събитията от 1922 година.

Ресторантът се намираше на бул. „Дондуков“, точно срещу „Феникс Палас” (Държавна планова комисия). Беше на три етажа. На приземния имаше голямо кафене. В дъното на помещението се намираше тезгяхът, там правеха кафето, чая. Сервираше се и бяло сладко в чаша студена вода.
В кафенето посетителите бяха главно мъже.

Играеха карти, табла, домино.

Заплащането за игрите ставаше на час срещу купон. Купоните бяха въведени от държавата и се отчитаха. Плащаше се акциз върху тях. Посетителите имаха възможност да четат вестници, които се закрепваха на рамкa с размерите на вестника, за да бъде по-удобно боравенето с него. Всяка сутрин на рамките се слагаха новите вестници. Зад тезгяха или бара, както бихме го нарекли днес, имаше прозорче към кухнята. Оттам се подаваха готовите поръчки. От дясната страна на тезгяха, в една чупка, беше касата. Там обикновено седеше съдружникът на двамата братя бай Арис или художникът Хрант Ананян, който вечер идваше да помага на приятелите си.

На първия и втория етаж бяха залите на ресторанта. На първия - отделни сепарета, а на втория - общата зала за хранене. Тези, които искаха да обядват или вечерят при по-дискретна и интимна обстановка, си резервираха сепаре.

Менюто се състоеше от арменски и турски специалитети,

изключително вкусни. Служителите на турската легация бяха редовни посетители. Ресторанта посещаваха и други чужди дипломати. Не само менюто, но и сервирането беше на високо ниво, макар че това не беше нито ресторант „България”, нито „Юнион Палас”. Фактът, че се сервираше в съдове от масивно сребро на френската фирма Christofle, от само себе си говори за равнището. Те можеше да се поставят и върху спиртници, за да се запази ястието топло.

Двамата братя влизаха в кухнята рано сутрин и излизаха от там след полунощ. Минимум 17-18 часа работен ден. Робство! По време на бомбардировките в началото на 1944 г. ресторантът и цялата сграда бяха разрушени до основи. По-късно там беше построен Партийният дом.

В ресторанта работеха добри и опитни келнери, които след войната сервираха в най-добрите софийски ресторанти. Те ни познаваха и когато се случеше да отидем в заведение, където работеха те, ни обслужваха като ВИП гости. Дълги години в ресторанта на хотел „Балкан” работеше Борис - Борето. Едър, над 50-годишен човек, сервитьор с много голям опит. На въпроса как върви работата винаги отговаряше „Не е това, което беше”. Не беше доволен, въпреки че вече нямаше чорбаджия, който да го експлоатира. А чорбаджията не излизаше по 18 часа от кухнята. И то всеки божи ден, без почивка, без болнични и без годишен отпуск. Беше тежко и много отговорно да си чорбаджия.

Друг ресторант, който ми харесваше, беше „Батенберг”. Той се намираше на ъгъла на „Клементина“ и ул. “Цар Калоян“, на изхода от ротондата „Св. Георги“.

Обичах да ме водят там заради кинематографа - филмчетата, които прожектираха.

Един наистина емблематичен ресторант на София беше, е и ще си остане „България". От него имам много спомени, но в по-късни години. След 1954 г. всяка година там се организираха традиционните арменски балове. Карнавални или не, те се правеха като пролетни и затова бяха през март.
Комплексът се състоеше от кафе-сладкарница, ресторант, бирхале и ресторант-градина. Ресторантът имаше четири зали, първи и втори грил, бежов салон и червен салон. Обикновено бежовият салон се използваше за банкети от 20 до 30 човека. Червеният салон беше за тежки клиенти или за гости на хотела. Балконът над сладкарницата също се използваше за ресторант. Между кафе-сладкарницата и първи грил на ресторанта имаше врата хармоника, която отваряха при балове, големи сватби, студентски празници и др.

Ресторант „България” имаше едно много голямо преимущество -

покривът му беше подвижен и лятно време го отваряха, пушеците излизаха като от комин, за да отстъпят мястото си на свежия витошки въздух. В дъното на първи грил имаше подиум, на който свиреше оркестърът. Не само хапвахме вкусно, но и танцувахме под звуците на отличен оркестър. Много от тези музиканти свиреха и в биг-бенда на Емил Георгиев на неделните джазови концерти в зала „България”. От дансинга една красива двойна стълба водеше към втори грил. Това е балконът над основната зала, който опасва целия ресторант.