В средата на 50-те години беше станало модно да се пие газиран пелин. Пелинoво вино, газирано. Тогава работех като чертожник в една проектантска организация. Заплатата ми беше 650 лева. Почти най-ниската. С моята приятелка често ходехме да вечеряме и да потанцуваме в ресторант „България”. Имаше един симпатичен сервитьор Ванко. Млад мъж с „голямо бъдеще“.

Ето едно често поръчвано от мен меню и цената му през 1955 и 1956 година:

1) мастика – 2 х 100 г;
2) мешана салата – 2 бр.;
3) агнешки флейки на скара – 2 порции с гарнитура;
4) бутилка газиран пелин;
5) крем „Дипломат” или „България” за десерт - 2 пъти;
6) хляб.

Обща сметка - около 22-23 лв.

С бакшиша за Ванко - 25 лв. Със суперскромната заплата на чертожник можех да отида с гаджето в най-скъпия ресторант на София двадесет и шест пъти. За вярване ли е? Трудно, но е факт.
Куриозното е, че по-късно Ванко стана салонен управител, управител на ресторанта, след това управител на комплекса „България” и един хубав ден през 1970 г. го заварих председател на Сдружение „Интерпред”. Онемях. Едвам ме взе на работа, въпреки че бях работил там преди него.
В комплекса „България” имаше и други заведения -  бирхалето и градината. Колко телешки език с масло, колко мозък пане сме изяли там, колко сливова се е изпила, не е за разправяне. Един път в седмицата се събирахме с приятели в бирхалето. А лятно време в градината, която беше разкошна. Амфитеатрално разположени маси, на 3 или 4 нива, голям дансинг, оркестър. Беше страхотно заведение. Влизаше се откъм ул. „Аксаков“, точно до концертна зала „България”. Миналото лято ходих да видя какво е положението. Вратата закована, а вътре навярно пълна разруха.
През 1922 г. баща ми и семейството му бягат от Турция и намират убежище в България. Скоро след това, през 1924 г., е основано Арменското туристическо дружество „Орел”. Една от интересните дестинации на тези ентусиазирани туристи е местността Курубаглар. Сега се нарича Лозенец.
Там имаше много известен ресторант - „Балкански”.

На това място сега се намира хотел „Хемус”.

През летните месеци това беше любимото заведение на много софиянци. Закритата част представляваше едно голямо неуютно помещение - като хамбар. Нямам много ясен спомен от него по простата причина, че съм бил там само един или два пъти, и то защото заваля дъжд, та се наложи да се преместим вътре.

Привлекателната сила на този ресторант-бирария беше градината – огромна, с правоъгълна, терасовидна форма. Масите бяха разположени на тези тераси амфитеатрално, на западната страна имаше нещо като сцена, където се настаняваха музикантите. Те свиреха приятни танцови мелодии. В средата на правоъгълника, близо до оркестъра, имаше дансинг. Последното ми посещение датира от август 1960 г. Естествено, заведението вече беше държавно. Не помня как се казваше, защото всички продължаваха да го наричат „Балкански”. След поредната студентска бригада из пловдивските села, където сортирахме и редяхме щайги с домати за износ, с една моя състудентка се озовахме в това наистина „емблематично” заведение.
Седяхме с В., пиехме си аперитива - сливова с хубава мешана салатка.

В онези години гроздова и плодова пиеха само каруцарите и хамалите.

Ние пиехме сливова или мастика. Водката все още не беше на мода.

След аперитива хапнахме сочни горещи кебапчета с гарнитура, полети със студено бяло вино. Танцувахме под звуците на оркестъра, пак си пийвахме. Топла, приятна вечер на чист въздух в полите на Витоша, хубаво настроение, прекрасна музика. Идилия! След втората бутилка вино градусът на настроението ни се покачи чуствително. Студенти - „тате носи, мама меси, да живей, живей труда”, както се казваше тогава. Да, но всичко хубаво си има край. Дойде моментът да си платим сметката, изтърсихме джобовете си, ама не стигна. Студентска му работа. Ами сега? Келнерът се оказа „наш човек”. Дадох личния си паспорт като залог за почтеност и на следващата вечер занесохме остатъка от дължимата сума. Естествено, програмата от предната вечер се повтори, но този път пари имахме достатъчно.
Когато започна строежът на хотел „Хемус”, сигурен съм, много софиянци са плакали.

„Балкански” в Лозенец не беше обикновено място.

Така ще плачем някой ден, ако проектът за събарянето на комплекс „България” все пак се осъществи от вандалите, които бушуват из нашата София. Ще го допуснем ли?
Когато построиха Националния стадион „Васил Левски”, в сградата зад сектор „В” отвори гостоприемно врати ресторант „Спортна среща”. Било е 1955-1956 година. Тук също имаше добър оркестър, хубава кухня и се танцуваше на голям дансинг. Имаше простор. Беше младежко заведение, идваха и много спортисти. Имам жив спомен от едно посещение на ресторант „Спортна среща” на 24 май 1956 г. Сутринта имаше манифестация. По улиците - задръстено от хора. Млади и стари, деца, ученици и студенти, даскали и професори, всички бяха на улицата в този слънчев празничен ден. С двама мои приятели и Митко „джуджето” от цирка, специално нает, за да привлича децата, продавахме балони на ъгъла на бул. „Сталин“ и ул. „Васил Коларов“ („Витошка“ и „Солунска“). Двамата ми приятели надуваха и връзваха балоните във входа на една кооперация, а ние с Митко продавахме, застанали на двата ъгъла на кръстовището. Продажбата вървеше страхотно.
 
Купувахме балоните по 80 стотинки, а ги продавахме по два лева.

150% печалба. И вечерта повеждахме приятели и приятелки към „Спортна среща”. Пари колкото искаш, настроение празнично, хубава музика за танци, вино и сливова „бол”, скара, шницели и т.н. Какво друго им трябва на двадесетгодишните, за да са щастливи?