Две деца си играят. Гонят се, щипят се. Като си липсват се търсят. „Искаш ли да играем?“... „Искам“. Не ги е страх, че като паднат и ожулят колената и китките ще ги боли после. Сърдят се, но за по пет минути. Не симулират едноседмично сърдене, за да накажат другарчето. За какво да губят от радостта на играта за едното цупене.

Детската игра не прилича ли на любов, но на онази... истинската? Без манипулации и излишни драматизации. Без мерене и теглене. Без изчакване на 3 дни преди да звъннеш след първа среща, за да предизвикаш ефект. За да получиш превъзходство над този, когото „обичаш". Без борба за четири метра власт, в които да упражняваш контрол над другия, когото „обичаш". Без везна и кантар, които да определят кой обича повече, кой дава повече и кой взема повече; кой е по-изстрадал; кой е по-„заслужил" любов.

И тъй като любовта не се мери и тегли, тя няма и способността да тежи. Затова любовта не може да е бреме. „Любовните терзания" може да са терзания, но не са любовни.Любовта всъщност е много простичка, лека и ефирна. Не можеш да я сложиш на кантара. Любовта не обича, за да й върнат любов. Любовта не е подкуп. Или заем. Или продукт с цена.

Любовта е като въздуха, който се вдишва и издишва. И даже тя да бъде поставена на кантара, той нищо няма да отчете. Защото тя