На една самотна планина живееха двама отшелници. Те се молеха Богу и се обичаха един друг.
Двамата имаха само една глинена чаша и това беше единственото им притежание.
Но един ден зъл дух влезе в сърцето на по-стария отшелник и той рече на по-младия: “Доста време живяхме заедно; време е всеки да тръгне по своя път. Нека разделим онова, което притежаваме”.
Тогава по-младият се натъжи и каза: “Мъчно ми е, братко, че искаш да ме изоставиш. Но щом искаш това, нека бъде тъй”. И като взе чашата, подаде му я, казвайки: “Не можем да я разделим, братко; нека тя да бъде твоя”.
Но по-старият отговори: “Няма да приема милостиня. Ще взема само онова, което е мое. Чашата трябва да се раздели”.
“Но ако счупим чашата – възрази младият, – то каква полза ще имаме и ти, и аз от нея? Щом искаш, да хвърлим жребий тогава”.
“Искам си само правото и онова, което е мое! – отговори старият. – Нямам намерение да оставям съдбата на справедливостта и на моя дял в ръцете на слепия случай. Чашата трябва да се раздели”.
Тогава младият видя, че няма смисъл да продължава, и рече: “Щом такава е твоята воля и ти настояваш за това, нека счупим чашата”.
Но лицето на стария отшелник се изкриви от гняв и той извика: “О, жалък страхливецо, защо не искаш да се съдим?!”
Халил Джубран
