- Ти какво ще кажеш, дали е по-добре да се пенсионирам сега или да изчакам още някоя друга година? – попита ме за пореден път моята приятелка и ме погледна с красивите си маслинено черни очи, в които се четеше тревога и несигурност. Личеше си, че и тя като по-голямата част от хората по света беше притеснена от неясното бъдеще и несигурността на утрешния си ден.

Жената беше симпатична брюнетка, която вече имаше необходимите условия за пенсиониране, но изглеждаше най-малко с петнадесет години по-млада и бях убеден, че щеше веднага да си намери нова работа на десетки други места. Затова тези притеснения й бяха съвсем излишни и напълно неоснователни, но тя често мислеше и говореше за тях.

– Ако се пенсионирам сега, не е сигурно, че ще си намеря веднага друга работа, а само парите от пенсията няма да са ми достатъчни, но пък от друга страна е възможно по-късно условията за пенсиониране да бъдат по-неблагоприятни. Ох! Не знам, какво да направя! – продължаваше да ме гледа с питащия си поглед тя, а пък аз нарочно не бързах да й отговарям, въпреки че вече имах ясен и категоричен отговор по този въпрос, който видимо доста я притесняваше през последните няколко месеца.

– Хайде де! Кажи! Според теб, кое ще бъде по-доброто решение? – подкани ме настоятелно и нетърпеливо тя.
- И двете са еднакво добри! – отговорих и категорично аз.

- Стига де! Не се шегувай! – погледна ме сърдито моята приятелка. – Питам те сериозно! Кое е по-сигурно, според теб?

- Според мен, има само едно сигурно нещо в този свят и това е абсолютната несигурност на всяко нещо. Сигурно е само, че всеки следващ миг ще бъде различен от настоящия. Съгласна ли си, че това е неоспорим факт? – приятелката ми кимна утвърдително с глава и видях как само за миг притеснението се изпари от маслинените й очи, които вече ме гледаха усмихнато и спокойно. – Затова най-сериозно ти казвам, че каквото и да решиш то няма да бъде нито по-добро, нито по-лошо от другото решение.

- Прав си! Кой знае какво ще се случи утре? – въздъхна с облекчение тя и ми подари една благодарствена усмивка.
- Никой! – отговорих й с усмивка и аз.

- Тогава защо непрекъснато се тревожим и безпокоим за толкова много неща?
- Защото още от най-ранната си възраст всички сме повярвали на голямата човешка заблуда.