Как обичаш да пиеш кафето си? Сам или вплитайки душевни пръсти в нечия история? Няма значение, що опира до кафето. Неговото нещо е, че е лично. Или го споделяш със себе си, или споделяш себе си с някой друг. Да пиеш кафе е свято, а с всяка глътка нещо в теб умира и се ражда нещо ново. Като сърцебиене. Систола и диастола в душевен ритъм.

Ставаш рано, когато усетиш нуждата да се раздвижиш в съня си. По навик напипваш днешното между вчера и утре. Ти го можеш, цял живот си ждрапал по релсите на изгревите си. Твои или не, следваш ги. Подсъзнанието ти пори дебрите на познатото. Взел си живота си в ръце и избягваш разочарованията си с невиждан според тебе майсторлък. Виждаш смисъл и твориш, градиш мъжката. Ти си опора, стожер, фар светлина в тъмнината на нечий живот.

Правиш две кафета. Заставаш тихо до прозореца и гледаш как навън светът се раздвижва. Ароматът на кафе те опиянява и единственото, което очакваш, е някой да те прегърне и да ти каже колко си значим за него. Нямаш търпение да усетиш ръцете около кръста ти, топлината на прегръдката да те извади от унеса. Част от ритуала ти е.

Животът обаче върви по негова си математика. Твоите лирични релси нямат нищо общо с уравненията и десетичните запетаи. Твоето съзнание пише в рими, а животът реди неизвестни от двете страни на знака за равенство, докато не ги нагласи. Това, че вчера си бил щастлив, не значи, че днес ще бъдеш. Отваряш въпроса кое зависи от теб и кое не.

Понякога не получаваме онова, което искаме, и това е най-големият подарък на житейското равенство.

И тогава умираш.

Получаваш сърцепляс и дотам.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш кафе наново.

Налегнала те е лека умора. Не си спал. Мислиш трескаво. Стържеш със сребърна лъжичка едни и същи мисли по стените на съзнанието ти. Колкото и да бъркаш не става по-сладко. Няма значение, ти имаш план и релси, по които да вървиш. Взимаш си кафето в чаша за навън и излизаш. Ако вчера си виждал как всичко се движи, а ти си неподвижен и има смисъл, днес си част от движението и ти се струва, че само ти се движиш, а нищо не се променя. Скоростта ти се равнява на тази на лудостта наоколо. Загубил си чара, който довчера ти е подслаждал кафето.

Ти обаче си стожер и мъжката крачиш напред. Маршируваш с отчетлив тропот на токовете ти. Намираш момент и се спираш, за да отпиеш от кафето си. Обичаш го и знаеш, че поне то ти връща с същото. Седиш и се чудиш защо кафето ти горчи. Отпиваш пак с надежда, но се задавяш.

И тогава умираш.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш кафе наново.

Нещата се разпадат с причина. Обикновено основата им е нестабилна. Въздушните кули са приказни. Твоята приказка май е поела неочакван обрат. Релсите вече са ти скучни. Рутината те убива. Удоволствията едно по едно посивяват. Остава ти единствено гордостта и удовлетворението от предишните постижения. Заслужена е. Бил си светлината в нечий мрак, което не е малко. Сега обаче ти си на тъмно, а никой дори свещичка не пали, за да те потърси. Спрял си, за да пресметнеш уравнението наново. И това си го правил, добре смяташ. Ти си мъж и неизвестните си ги изучил още като дете. Този път е различно, нещо ново ти се опира. Нямаш формула за съкратено умножение, която да приложиш. Четиризначните таблици на опита ти мълчат и сега за пръв път си сам.

Седиш, мислиш и се радваш, че поне кафе имаш. Връщаш се тук и сега. Спираш да мислиш и осъзнаваш, че компания ти прави само вече изстиналото ти кафе. Ти го искаше горещо, но времето му е минало.

И тогава умираш.

Събуждаш се и виждаш живота през нови очи. Правиш си ново кафе.

Цял живот се чупиш и изграждаш сам. Парче по парче сам се събираш. Всеки път намираш смелост да се покажеш на света и да покажеш, че все още си мъж. Че тежиш на мястото си. Че думата ти е непоклатима и си крайно последователен. Спомняш си колко пъти си се задавял и си пил студено кафе, защото си светил по чуждите пътеки. Днес обаче си нов човек. Мъдър и съзрял. Пиеш кафето си в движение и на всяка крачка проверяваш дали нещо не го е вкиснало или рязко не е изстинало.

Писнало ти е да светиш за другите, затова си светиш за себе си. Кафето е сладко и топло. Вдигаш свещичката и се оглеждаш дали не си изгубил релсите си. Релсите ги няма, дерейлирал си без да осъзнаеш. Поглеждаш назад и не виждаш траверси. Виждаш пътека в гората, стъпваш по трева, а наоколо вместо пътни знаци пчели опрашват цветя.

Светиш сам за себе си и по-вкусно кафе не си пил. По-интересна и пряка пътека не си срещал. Всичко е наред, а ти отдавна си тук и сега. И тогава чуваш стъпки зад себе си. Обръщаш се и я виждаш как вплита пръсти в твоята история.

И тогава умираш.

Но не от сърцепляс. Умираш в ръцете ѝ: съкрушен и съживен, Мъж - обичан и уважаван, четеш в очите ѝ и тя чете в твоите. Събуждаш се, но този път не си ти този, който гони неистово топлината, а Тя търси твоята. Няма релси, няма сиво, няма шум. Вкъщи си и не помниш как си решил уравнението.

Поглеждаш я. Така се е оплела в теб и в завивките. че сърце не ти дава дори да се раздвижиш. Боли те врата, левият ти крак е изтръпнал и май-май всеки момент ще получиш крампа на стъпалото от неудобната поза. И не ти пука, ама грам. Придърпваш завивката леко, за да покриеш рамото ѝ. Целуваш я по челото и оставяш кафето от вчера да се вкисва далеч от теб. Сърцето ти е живо и ако нещо в този момент може да я събуди, то това е туптенето му. Същото, което я е приспало.

- Добро утро, момиче…

Сърцепляс.

Автор: Яким Кастелов