„Подраних за първия час и седнах на първата редица – разказа той. – Никой друг не седна там Затова, когато пристигнах по-рано за втория час, седнах на средната редица. Редицата пред мен се напълни, както и тази зад мен, но никой не седна в редицата до мен.
Пристигнах по-рано и за третия час, но този път почаках малко, преди да започне часа, отидох и седнах между двама души. Поздравих ги, те кимнаха в отговор. Единият се отмести два стола по-далеч от мен още в първите няколко минути, а другият нито веднъж не ме погледна и изчезна в секундата, в която часът приключи. Колкото до всички останали, беше същото – хората се взираха така, сякаш не ги виждам, или гледаха встрани. Никой не говори с мен. Никой не ме погледна в очите – дори и преподавателите.”
Бях невероятно разочарован да чуя новините от Дейвид. След като е претърпял толкова много физически и емоционални трудности и след като годините, изпълнени с болезнено отхвъляне, истински исках той да има положително преживяване. Надеждите ми не бяха неразумно високи: вярвах, че дори и малкото усещане за социално приемане ще направи много за неговото самочувствие и качество на живот.
Бяхме прекарали месеци, работейки върху това как може да коригира всички негативни първи впечатления, които може да предизвика, но ако неговите колеги продължат да го отбягват, ако никой не седне до него или не срещна погледа му, ако никой не иска да говори с него, това ще бъде изключително трудно.
Дейвид беше изключително паднал духом. Опасявах се, че това може да го хвърли в отчаяние. Психологическите рани, предизвикани от цял живот отхвърляне, бяха дълбоки. До този момент Дейвид е бил изложен на повече емоционална болка, отколкото повечето хора изпитват през целия си живот. Бях решен да помогна на Дейвид да обърне нещата. Колкото и разочароваща да беше неговата първа седмица, аз вярвах, че е твърде рано да губи надежда. Но за да има какъвто и да било шанс да успее, той трябваше първо да излекува пресните рани от ударите, които последно е преживял.
***
