Неща като „Добро-о-о момче“, произнесено със съответния глас, „Къде е кучето? Къде, къде, къде?!“, „Сладуран“ и други подобни са били насочени към снимките, за да се види как гласовете се променят, когато хората говорят на кучета от различни групи и да се види дали височината на гласовете се покачва така, както при бебешкия език.
За всяка от участничките учените са направили четири записа – насочен към кученцата, към зрелите кучета, към най-възрастните и към хора (като контролна група). Всички те съдържат едни и същи думи.
Екипът установява, че жените са склонни да говорят на кучетата на всички възрасти с по-висок „бебешки“ глас – но с малко по-висок, когато става дума за малки кученца.
След това учените взимат записите и ги пускат на 40 кучета на различна възраст заедно с контролния запис на обикновен човешки говор, за да видят дали кучетата отговарят повече или по-малко на единия от двата вида реч.
Това, което установяват е, че малките кученца обръщат повече внимание на „бебешката“ реч – независимо дали е насочена към възрастни или към малки кучета.
Порасналите кучета обаче не обръщали внимание на този тип реч повече, отколкото на обикновения човешки говор. Което означава, че кучетата не реагират на специфичния начин, по който говорим с тях.
Резултатите сочат, че хората използват специален, подобен на бебешкия език към кучетата през цялото време, но той няма влияние върху възрастните кучета така, както, например влияе на децата.
Вместо това учените смятат, че ние използваме този тип реч, когато се обръщаме към слушател, който не може да ни отговори – бебета, кучета, котки. Или както обобщава Матхевън:
„Това изследване не ни казва толкова много за кучетата, колкото за хората“.
