Това е и най-горещата нова тенденция – органичната архитектура. При нея неправилните, естествени форми се съчетават с природосъобразна функционалност и екологични решения. Праволинейността и безличността остават в миналогодишния календар. Сградите на бъдещето носят индивидуалност, уникалност и самодостатъчност, които са в унисон с
философията на новото време – преоткритата хармония с природата и нейните закони.
Един от шампионите на тази философия е испанският архитект Сантяго Калатрава – човекът, отговорен за олимпийския спортен комплекс в Атина и за кулата „Въртящият се торс” в Малмьо, Швеция. Взаимодействието на сложните неправилни форми в сградите му имитира естествения баланс между елементите в природата и внушава движение и живот, избягвайки ъглите и острите ръбове. Същото можем да открием и в небезизвестната „Кисела краставичка” – офис кулата в Лондонското Сити, която се превърна в знаменосец на новата “обла” градска архитектура, станала възможна с напредването на строителните технологии. Някога архитектите са били ограничавани от строителните материали – правите подпорни греди, панелите масово производство. Днес авангардът на световната архитектура започва да втечнява и усуква метала, бетона и стъклото с помощта на напреднали компютърни модели и по-функционални строителни технологии. Прекрасен пример за това е хотелът “Конрад”в Пекин, чиято фасада имитира нервна тъкан. Авторите му обясняват, че дизайнът е кимване към бавното темпо в прекалено забързания столичен живот. Естествените мрежи на собствените ни нерви изискват уважението да се съобразим с пределите им – точно както кривите коридори и помещения в хотела учат посетителите да намерят индивидуалността на собственото си темпо, вместо да стават жертви на свръхефективността на правата линия.
Още преди век се намират бунтари,
които усещат, че четириъгълните клетки, в които ни затваря ерата на утилитаризма, променят неблагоприятно навиците на духа и тялото ни. В началото на двадесетото столетие ексцентричният каталунец Антонио Гауди започва да строи сгради, които приличат на естествено продължение на заобикалящата ги природа. Като дете Гауди преживява серия от ревматични кризи, които го принуждават да прекарва безкрайни дни и часове, затворен между четирите стени на стаята си. Скуката, болестта и връзката им с неестествените форми на стандартното болнично помещение го карат да осъзнае, че човек трябва да живее според законите на природата дори в дома си. Резултат от това кредо са “анатомичните” форми на „Каза Батло” – жилищна сграда, построена сякаш от кости, рибешки очи и морски вълни, стилизираните дървесни корони, поддържащи таваните на двореца „Гюел” (дома на покровителя му Еузебио Гюел), и неправилната каменна камара, която представлява църквата „Саграда Фамилия” – оприличавана от някои на кактус, а от други – на свещена планина.
Примерът на Гауди вдъхновява и други да пожелаят да поставят човека в среда, по-близка до естествените, неправилни форми на природата. През 1924 г. архитектът Ерих Менделсон открива своята „Кула на Айнщайн” в Потсдам, Германия. Замислена по време на неспокойните времена на Първата световна война, кулата и до днес служи като слънчева обсерватория. След завършването й Менделсон притеснено отвежда самия Алберт Айнщайн на обиколка на посветеното нему творение. Всепризнатият гений не продумва през цялото време. Едва няколко часа по-късно, когато строителната комисия моли за мнението му,
той прошепва една-единствена дума: “Органично”
Терминът “органичен” навежда на мисълта за живи форми, дишащи сгради, които общуват с обитателите си, за здраве и природосъобразно съществуване. Той вдъхновява следващото поколение органични архитекти, като Фриденсрайх Хундертвасер, Франк Лойд Райт и Анти Ловаг, които строят за богатите и известните фантастични структури. Тези сгради дават не само подслон, но и внушават на съзнателно и подсъзнателно ниво усещането за радост и свобода, за любопитство и неограниченост, които живите същества естествено намират в природата. Кредото на тази нова архитектура е, че трябва да си позволяваме тази радост и свобода не само в свободното си време, а всекидневно – в средата, която сами създаваме за себе си.
