Зина се събуди. Протегна се лениво и остана да лежи със сладкия сънен спомен. Малка черна точка – дребна и незначителна се промъкна към съзнанието ѝ, оформяйки мисъл: “От мен ще очакват да изтърпя досадната Емили.”

Сънят избледня и тя се зае да разсъждава: “Денят е натоварен. Имам дата за посещение в Клонинглайф. Дали да пропусна? Все пак тя става на 15. Господи, децата винаги създават проблеми, но аз съм човек с принципи. Днес няма да ида, утре нещо друго… Не, не мога да правя компромиси заради семейните празници.”

Зина стана. Обичаше да се гледа в огледалото. Какви прекрасни нозе, изящни ръце, пленителни сини очи… Да… Все същата Мис Свят, но сто и осемдесет години по-късно. След месец ще празнува двеста годишен юбилей. Ще покани членовете на Клуба на Стоте. Нека се пукнат от завист! Ах, как искат да имат положението ѝ на доайен в Клуба, влиятелен в обществото млад съпруг, очарователна дъщеря, парите… Парите. Добре, че беше Саймън с прословуто му завещание. Каква невероятна случайност да катастрофира четири месеца след сватбата. Изведнъж стана най-богатата вдовица на света и се оказа в ситуация на антична трагедия. Наследството трябваше да раздели с десетгодишния доведен Ървин и то единствено при положение, че до една година роди чрез инвитро дете от Саймън. Съпругът ѝ бе традиционалист и под понятието “да роди” разбираше тя да го роди.

Лека усмивка се плъзна по устните ѝ. ”Ама че глупак!” Тъкмо бяха открили и вече съвсем законно функционираше първата Клонингова банка – Клонинглайф. Злощастният Майкъл се пръкна там. Живя две години. Адвокатите на Ървин оспориха завещанието, но нали Майкъл дойде на бял свят с нейните гени и тези на починалия съпруг? Какво повече, господа адвокати! За да няма усложнения, реши да отгледа още едно дете. Дойде ред на Николас. Е… той изкара до пубертета. Нима е виновна, че технологиите не бяха напреднали? За мъртвите – нищо, но живите… С живите си деца влезе в остри конфликти. Какво не й харесваха, какво искаха от нея? Например близнаците Адам и Йозеф– децата на Полонски. Записаха се в Лунния легион за далечна галактическа мисия веднага след колежа. На сбогуване казаха: “Ще тръгнем с надеждата, след като се върнем, да те сварим остаряла.” Тъпи питекантропи! Така да я зарежат!

Единственото, което си пожела от наследството на Саймън, бе вечна младост и я получи. Биологичната ѝ възраст се закова на 24 години.

Ами двете дъртачки – дъщерите на Ал Суам – Фатима и Хариде? С каква наглост баща им се остави да остарее и умре! Те оспориха нейната част от завещанието му. Щом се опълчиха и реши да ги накаже. Десетилетия продължиха адвокатските битки, докато ги разори напълно. Малко пари никога не са излишни. “Защо всичките ми деца са толкова глупави? А аз искам само да са като мен.”

След Ал Суам реши повече да не се обвързва с никого. Стига мъже, стига деца! Достатъчно е членството в Клуба на Стоте. Там поне  всички мислят еднакво.

“Димо, моя любов! Трябваше ли да доживея библейска възраст, за да те срещна?”

Беше прекарала почти месец в Клонинглайф. Излезе изцяло обновена. Чувстваше се млада и пълна  с енергия. Реши да изкара ваканция отвъд океана и там го срещна в нощен клуб. Преливащата жизненост се превърна в любов от пръв поглед!

Той – млад курсант - последна година от школата за военни пилоти, тя – има ли значение – представи се за студентка.

Той – предложи й щом завърши да се оженят, тя – незабавно се съгласи. Наричаше я “моята любима кака” и си мислеше, че е три години по-голяма от него, а Зина… Зина само се усмихваше. Любовното оглупяване й внуши абсурдната мисъл да спре с подмладяването и спокойно да остарее със своя съпруг.

Димо беше от семейство на традиционалисти и живееше в страна, където клонирането все още е забранено. А какво му е лошото? - Зина не можеше да разбере. Та нали на нея непрекъснато й подменят нещо поизносено с нейни органи, клонирани от личния й фонд? След като е възможно, защо по дяволите да не го прави?

Съпругът виждаше в нея майката на своите деца. Много пари й струваха усилията да го убеди, че само изкуственият инкубатор на Клонинглайф може да ги дари с наследник. Напуснаха родината му и се прибраха в нейната страна. Представи за фамилно имение малко ранчо, купено чрез посредник, но успяха да живеят нормално едва четири години.

Един ден се върна от пазар и завари вкъщи двете сестри. Бяха на повече от седемдесет – изнемощели и болни. Искаха  й пари, за да отидат в  приличен старчески дом. Плакаха, молиха я и я наричаха “мамо”. Седеше вдървена и шокирана. Представи си как след години ще изглежда като тях. Не усети кога Димо е влязъл, безмълвно стоял и слушал, докато цялата истина се разкрила в пълен разрез с неговите вярвания и чувства.

Децата й докарваха само неприятности.” Къде сте сега, стари вещици, Фатима и Хариде? Живи ли сте или умряхте?”

Направи каквото можа, опита се и все пак има ли нещо, заради което си струва да се лиши от вечна младост? Не! Ничия любов не заслужава подобна жертва!

Димо изчезна за две години. На другата сутрин вече го нямаше. По-късно разбра: отишъл при родителите си, а те починали месец след разкритията за снаха им. Нима е виновна, че имат остарели разбирания и технологично живеят в миналия век. Не носи отговорност за възпитанието на старомодното общество, промило мозъците им с фалшив морал.

Върна се към предишния начин на живот, към Клуба на Стоте. По онова време имаше угризения, които постепенно заглъхнаха, а дъщеря си Емили чувстваше като излишно бреме. Подаде молба за развод, но Димо се появи ден преди официалното разтрогване на брака. Молеше я да остане при  нея  и  да  поеме  грижите   за  детето. “ Ех,  любов,  какво да се прави?…” Тя никога не съжали за решението си. На неговите 38 години е много по-очарователен от преди. А напоследък е толкова мил, нежен и как я обгръща с обич и внимание. Може би ще го склони да се запази на тази възраст. Може би…Не губеше надежда.

Зина се беше приготвила отдавна за поредното посещение в местния филиал на Клонинглайф. Остави съобщение на Емили и баща й да дойдат там. Хем ще я вземат, хем детето ще си получи подаръка.

 

- Здравейте, госпожо Христов! – медицинската сестра приветливо я покани в съблекалнята. – Както обикновено?

- Да, Шеридан. Чувствам се добре. Само профилактика.

- Пригответе се, ако обичате. Аз ще се погрижа за апарата.

Апаратът работеше на принципа на китайската акопунктура – откриваше енергийните точки и им въздействаше. Следеше за състоянието на организма. Щом регистрираше отклонение по-голямо от 10 % спрямо поддържаната биологична възраст и някъде в лабораториите започваше отглеждане на нова тъкан, а понякога и на цял орган, които в последствие се подменяха.

Процедурата продължаваше час и Зина изпадна в полусънно състояние. Пред очите й минаха откъслечни спомени. Видя разплаканото лице на Емили, когато баща й за пръв път замина. Видя я задъхана и щастлива да тича към бавачката. Чу в далечината вика й “мамо”. МАМО! Не разреши на никое от децата си да я нарича публично така. Защо сега се дразнеше, че нарича друга жена мама? “Нима детето на Димо е по-специално? Същото малко чудовище!”

Бавачката се задържа учудващо дълго у тях. Както повечето богаташи, за някои неща Зина бе абсолютно стисната. Нещата включваха и обслужващия персонал, с който отказваше да общува. Как не й хрумна по-рано! Емили е достатъчно голяма, за да държат бавачка. Днес е удобният момент. Щом дъщеря й си получи подаръка и ще я уволни. “Доволна съм - всичко се подрежда добре.” Лицето й засия в усмивка, после се отпусна и тихото жужене на уредите постепенно я приспа.

Кристалният звук на събуждащата мелодия проникна в съзнанието й. Тя отвори очи. Бавно се протегна, наслаждавайки се на стремителното нахлуване на жизненост към всяка фибра от нейното тяло.

Сестрата се приближи с халата. Зина го пое, наметна се и тръгна към приемната стая, за да се облече. Как се изненада  като видя, че там я чакаха Димо, Емили и… това да не е бавачката? И защо е облечена с нейните дрехи?

Димо се обърна към момичето:

- Честит рожден ден, Емили! Ето твоят дългоочакван подарък. Ще имаш клонинга на мама винаги до себе си. Как ще я наречеш?

Емили щастливо я разглеждаше и Зина се вбеси.

-Димо! Димо, как си позволяваш да идваш с дъщеря ни точно тук! Трябваше да ме чакате при новите клонинги. Аз не съм облечена, не съм готова. Напусни, ако обичаш и отстрани бавачката!

Присъстващите зяпнаха от удивление. Сестрата се притесни и сигнализира за извънредна ситуация. Настъпи безкрайно дълъг миг на стъписване. Емили погледна въпросително възрастните. Вратата рязко се отвори и влетя биоинженерът с двама от охраната. Всички се раздвижиха и заприказваха. Ужасяваща мисъл вледени Зина.

-Ама вие какво ме гледате? Искам да се облека! Ясно ли е? – обърна се към инженера – Как позволявате тук да се случват подобни неща? Още утре ще ви купя и уволня.

С периферното зрение улови нещо различно върху лявата си ръка и бавно я вдигна. Погледът й се спря на красивия златист печат, с който местния филиал на Клонинглайф слагаше знак за качество на своята продукция. Погледна напред и чак сега забеляза как нейните сини очи я наблюдават очакващо, а нейните устни й се присмиват.” Нима тя?... А аз?… Но те… те искат да ме подменят!”                

-Шеридан, къде си, кажи им коя съм! Аз съм Зина Христов! Аз съм истинската! Оставете ме, оставете ме!…

Охранителите я сграбчиха от двете страни и насила я отведоха някъде.

Главният инженер се приближи до Димо.

- Съжалявам, г-н Христов. Зная колко ви струва поръчването на единична бройка. Явно е допусната грешка в самоличността. Днес не бихме могли, но утре, уверявам Ви, ще я поправим. Психиката е деликатно място.

-Не, не. Днес е рожденият ден, а и не знам как дъщеря ми ще приеме подаръка. Мисля, че получи емоционална травма.

- В такъв случай какво ще разпоредите да направим с готовия продукт? Имайте предвид, че не можем да Ви върнем цялата сума. Влязохме в значителни разходи при производството.

Димо пое дълбоко дъх.

- Аз съм традиционалист. Бях против създаването на клонинга. Отстъпих под натиска на съпругата ми. Не желая да ми връщате пари и ако клонингът не подлежи на ремонт, може да го унищожите.

- Благодаря, г-н Христов. Задължен съм Ви.

- Аз също.

 

Семейство Христови напуснаха сградата.

- Татко, вече сме истинско семейство, нали?

- Да, Емили.

- А ще имам ли братя и сестри?

- Разбира се, от днес нататък няма проблем – и погледна бавачката, т.е. вече жена си и отдавна неговата истинска Зина  – такава, каквато винаги я е обичал. Най-после всичко си дойде на мястото.

А тя се усмихна и ситни бръчици се появиха около очите й, и вятърът разроши златистите коси с тук-там посребрени нишки.

Автор: Ценка Бакърджиева

Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.