Красивата пагода Паунг Доу У, в която се намират 5 статуи на Буда, покрити със злато до толкова, че техните оригинални форми не могат да се видят. Легендата за тази пагода е следната – при честване на празници, богато украсена лодка е обикаляла с петте статуи около селата на езерните жители. През 1964г. лодката се обръща на около 4 км от пагодата. Успяват да извадят само 4 от петте статуи. Съвсем скоро след случката с почуда откриват петата статуя в пагодата – върнала се сама на мястото си. Счита се, че това е чудо и в годините след това статуите са облепени с множество златни листчета, променили формата им до неузнаваемост.

В селото на тъкачите може да видите как се произвежда и една от най-редките тъкани в света – от лотосово лико. Дървената пътека обикаля около къщите, всяка от които е тъкачен цех. Отвсякъде се чува равномерният такт на становете, а усмихната предачка с радост ще ви демонстрира ловките си умения за извличане на нишка от лотосовото стъбло. Получих като подарък завързана за китката нишка, която не се скъса няколко дни.

Когато лодката ни доближи няколко от местните рибари с традиционните гребла, привързани към краката, те се насочиха към нас, демонстрирайки ловкост при боравенето с големите кошове, които потапяха и управляваха с пръстите на единия крак. И наистина – при всяко изваждане в коша имаше по някоя риба. 

На езерото има малък магазин за сувенири, нека го наречем фирмен, на жените от племето Падау – жените с дълги шии. Всъщност те живеят на около 4 часа път с автобус от тук, но притокът на туристи към езерото (който всъщност не е и много голям) ги е довело тук. Етническата им група наброява около 40 хил. човека.  Бронзовите пръстени започват да слагат около шиите си на 8-9-годишна възраст и прибавят нови (до 26 ринга) до 16-годишна възраст. Тогава сменят ринговете с нови, на 20 години отново ги сменят (до тогава се счита че тялото расте). Това е и последната смяна. Спят на две възглавници, а тежката украса (около 7-8 кг.) не им пречи да извършват женските си задължения – готвене, тъкане, земеделие. Причината за началото на тази традиция е някъде назад във времето, но все пак се счита, че това се прави за красота и още – за защита от дивите животни в гората. Мъжете са силни – могат да се защитят сами, но жените - не.

Известният като “манастир на скачащите котки”, днес все още е много посещаван, но за съжаление, когато преди 7 години напуска този свят монахът, който се е грижил за тях, е краят на тази слава. Новодошлите монаси не продължават традицията и сега единственото, което котките правят е да спят и живеят необезпокоявани сред хората.

Какво може да видим по пътищата на Мианмар, където важи правилото „което не е забранено е разрешено”. 50% от времето шофьорът ни кара в насрещното. Знаци почти няма. Задминаването е на зиг-заг. Маркировката на пътя е по скоро за красота.

Лично мен ме впечатлиха няколко неща:

  • стотиците метри перфектно подредени като нанизи от скъпоценни камъни плодове–дини, пъпеши, манго...;
  • хората с молитвени паници, в които се събират дарения за манастирите и храмовете – подрънкващи с монетите в тях – стоят обикновено около магистралните бариери;
  • полицаите, които ни спряха за проверка – първата ми мисъл беше и се зачудих защо асистентът на шофьора (да, в бусовете с туристи екипажът се състои от трима – гид, шофьор и асистент, чията функция е да помага на пътниците при слизане и да се грижи за багажа) взе две бутилки с минерална вода и слезе – без да се е появил полицаят на прозореца и да поиска документите за проверка. Такъв бил обичаят –когато пътните полицаи ожаднеят – спитрат кола, за да поискат вода. Когато знаеш, че не си нарушил правилата на движение, палката стоп на полицая не те тревожи – спираш, черпиш вода и продължаваш;
  • красивите сергии с прекрасни керамични изделия - „ за съжаление все по-малко хора купуват ръчната керамика и предпочитат евтината пластмаса”-  обясни водачът ни.

По пътя подминахме интересна скулптура, изобразяваща две големи птици. И се появява веднага легендата – разказ: „Преди стотици години цялото това място е било езеро. Мъж и жена едва се придвижвали, стъпвайки върху малки камъни. „Уморих се, искам да си почина” казала жената. Но нали е езеро – няма къде. И легнала на гърба на мъжа си. Сега малък храм е посветен на случката и на семейството като цяло. А съветът е – след като мъжът се ожени, да знае, че жената може да му се качи на главата.

В сладки приказки за чудеса – ето ни на час път от едно наистина голямо чудо –„Златният камък“. Предупредени да носим само дрехи за преобличане и лични принадлежности – колкото да се съберат в една раница, се строяваме в очакване на камиончето, което ще ни качи до върха Кяиктийо. До преди 20 години, 16 километра стръмен път се е изминавал пеша – за няколко часа. Сега това се прави с открити, добре укрепени с перила камиончета. Завоите са толкова стръмни и остри, че нямаш време и да се ужасиш. Вкопчваш се с две ръце в някое желязо и си казваш – заслужава си, ще го изтърпя. И се почва газ-спирачки. Две отбивки за разминаване – явно добре стиковани. Чак горе, където е и хотелът, в който спахме, вмъкнат в ниши в скалата, си дадох сметка какво извънземно усилие е необходимо, за да се качи огромният камък с обиколка 94 метра, височина 22 метра, тежащ 612 тона.

От легендата за Златния камък научаваме (винаги се чувствам неловко, когато използвам думата „легенда”. Струва ми се, че не е честно спрямо хората тук, които дълбоко вярват, че това е истина, а и да си призная – и аз вярвам), че преди 2400 години Буда дарява кичур коса на четирима братя. Братята напускат този свят един след друг, остава най-малкият. Но оставяйки последен, той преценил, че не може да рискува да загуби реликвата и я предал за съхранение на краля. Той пък наредил скъпоценният кичур да се затисне с огромния гранитен камък. Противно на всяка гравитация, камъкът стои непокътнат хилядолетия, преживял е без да помръдне няколко разрушителни земетресения – през 1912г., 1917г., 1940г. Всичко наоколо е съборено, но камъкът си стоял все така величествено на самия ръб на планината. И още няколко зашеметяващи факта – под него прелитат средно големи птици, защото е на 2 инча (около 5 см) разстояние от земята. В големия двор много поклонници пренощуват, в очакване на сбъдване на молитвите им. Никога няма крадци, а злонамерените хора изпитват панически страх – има духове-пазители, които следят за реда. Те не допускат злонамерените хора да докоснат камъка. До камъка се допускат само мъже, които могат да втрият златно листче. Контролът към облеклото е безкомпромисен – само уважително поведение и облекло. Жените се допускат до няколко метра, но да докоснат камъка – не. Счита се добра поличба да посетиш камъка поне три пъти в живота си. 

Хотелът, разположен по стръмни стълби,  издълбани в скалата,  ни предложи чистота и спокойствие. От климатик няма нужда – през нощта температурите падат до 15 градуса, а изгревът надниква в прозореца заедно с вълшебните мантри, напявани от монасите.

3600 метра надморска височина - с кош се пренася багажът на поклонниците и туристите, прането от хотелите, дори децата, а който може да си позволи харч 7-8 долара (10 хил. кията) бива качен от  четирима юнаци на нещо като бамбукова носилка.