С други думи, художникът я е създал така, че изцяло да зависи от гледната точка на зрителя. Мотивите за тази мистерия и начинът, по който е постигната, са толкова неясни, че стотици учени и ентусиасти прекарват целия си живот в изучаването им. През 1852 г. френският художник Люк Масперо скача от прозореца на парижкия си хотел. В предсмъртната му бележка пише, че предпочита смъртта пред непосилната задача да продължава да търси тайната на усмивката на Мона Лиза.

Напълно възможно е „Мона Лиза” да е представлявала не просто портрет на една дама, а своего рода

художествен трактат за природата на човека и Вселената – двойствена и едновременно с това единна, мъжка и женска, весела и сериозна, тайнствена. Известно е, че самият художник е придавал необикновено значение на произведението си. Работил е върху него около четири години, след което нито го е продал, нито го е предоставил на вероятния поръчител, а го е запазил близо до себе си до края на своя живот. Отнасял се е към картината като към живо същество – вземал я в леглото, прегръщал я, говорел й, слагал я винаги на съседната седалка на каретата по време на многобройните си пътувания. От създаването си до края на дните на художника Мона Лиза не напуска нито за миг своя създател.

Векове по-късно творението се отблагодарява, като буквално възкресява Леонардо за хората. Няколко века след смъртта му популярността му намалява и той е почти забравен. Но картината, която изчезва за няколко години, се появява като феникс в двора на френските крале и по-късно на Наполеон. През 19. век художниците символисти отново са поразени от изключителните качества на „Мона Лиза”, която описват като въплъщение на вечната женственост, „по-стара от скалите, сред които седи”, и която „сякаш многократно е умирала и знае тайните на гроба”. Тази възхита ги кара да преоткрият отново за света цялото творчество на Леонардо, като превръщат него и шедьовъра му в истинските суперзвезди на Ренесанса. 

Автор: Анна Волева