Отворена книга ли е лицето?

17 ноември 2018 г., 15:26
5472

Статуя на Аристотел. Снимка: Panos Karas / Shutterstock

„Не се е случвало да бъде родено същество, което да има вида на едно, а душата – на друго, винаги са му присъщи неговите тяло и душа, така че по необходимост дадено тяло бива следвано от подобната му душа - пише Аристотел в трактата си „Физиогномика”. И продължава: - Русите са храбри, видно е при лъвовете. Рижите са лукави, видно е при лисиците. Бледите са страхливи, това се отнася до състоянието, предизвикано от уплаха.”

Днес това звучи смешно, но много хора продължават да живеят с интуицията, че лицето издава нещо за човека.

Физиогномиката – науката за разпознаване на характера

на човека по външността му – има дълга история. Преданието разказва, че неин родоначалник е Питагор. Веднъж при него дошъл човек на име Килон, който искал да му стане последовател. Още щом го зърнал, древният учен го отпратил - по лицето му разпознал чертите, издаващи лош характер.

Какво е „лош характер”, днес всеки определя според разбиранията си, но за древните несъразмерното лице с ниско чело, сплеснат или крив нос и непропорционално развитото тяло са ясен сигнал за порочни наклонности. Това е отглас от известната древногръцка доктрина за калогакатията: благородният характер е свързан с красива външност, а красотата е съразмерност и хармония в пропорциите.

По времето на Сократ в Атина живял човек, наречен Зопир,

известен с опитността си във физиогномиката. Той не познавал прочутия философ. Когато го срещнал, бързо го определил като глупак, защото бил чипонос и с изпъкнали ключици, които според Зопир представлявали препятствие за духа. Тази история разказва римският оратор Цицерон, за да убеди съвременниците си да не се предоверяват на външния вид.

В първите векове от новата ера обаче физиогномиката е все по-популярна.

Тя учи, че чипият нос е белег на лекомислените и съблазнителите, а тънкият гърбав нос издава алчните и ревнивите. Плътните устни говорят за страстна природа, особено в комбинация с широки ноздри, дългият прав нос и високото чело са сигнал за силен ум и благородство. Много от тези твърдения на античната физиогномика са се превърнали в популярни предразсъдъци и са оставили отпечатъка си в думи като „високочел”, които днес използваме, без да се замисляме. 

Наред с хиромантията (науката за гледане на ръка) физиогномиката се изучава в много средновековни университети.

През 1531 г. Хенри VІІІ забранява преподаването на тези дисциплини.

„Не се занимавам с физиогномика... тези химери нямат научно основание”, казвал Леонардо да Винчи – геният, за когото човешките пропорции са ключ към изкуството. Зад одухотворените лица в картините му стоят детайлни скици, на които с научна точност са отбелязани съотношенията между частите.

Съвременниците му били на друго мнение. Физиогномиката на Джанбатиста дела Порта (1535–1615), снабдена с подробни илюстрации, показващи приликата на човешките лица с различни животни, бързо се превърнала в настолна книга. „Празен и вял е погледът на човека-вол – пише Дела Порта. – Неговият плосък и голям нос стърчи върху лицето дори по-ясно, отколкото при животинския му двойник, като показва безсрамие и слабоумие.”

Човекът-лъв

с гъсто обрасла коса и широки ноздри е изпълнен с благородство и героизъм, а профилите на Платон и Данте са сравнени с този на хрътката, чието широко чело е белег за силен ум и любознателност. От книгата на Дела Порта и от древните физиогномики заимства идеите си Йохан Каспар Лафатер, човекът, който популяризира физиогномиката в модерните времена. През 1772 г. цюрихският пастор, който за кратко е бил приятел на Гьоте, издава съчинението „Физиогномични фрагменти”. То бързо набира популярност и поражда разгорещени дискусии в научните среди.

Лафатер иска да приложи към физиогномиката метода на точните науки. Според него това интуитивно познание, присъщо на хората, може да бъде въведено под определени правила. „Оставете науката ни, ако смятате, че органичните творения на природата са като дрехите на Арлекин – предупреждава Лафатер. – Дори кожата на една бълха не е направена случайно.” Според него

всяка форма от човешкото лице, съставена от прави линии,

е белег за сила, твърдост и интелект, а извитите линии – за слабост, гъвкавост и чувственост. Благоразумният има добре оформена брадичка с вдлъбнатина по средата, а хубавата усмивка показва „като термометър” добротата на сърцето и благородството на душата.

Книгата на Лафатер бързо е преведена и тиражирана в допълнени, съкратени, джобни и какви ли не издания, изучавани с ентусиазъм и смятани за незаменима част от домашната библиотека. По това време рядко се случвало някой да наеме на работа иконом или камериерка без консултация със семейния „Лафатер” и внимателно вглеждане в чертите на кандидата, пише Джон Греъм, който изследва влиянието на физиогномиката в Европа.

Много писатели от ХVІІІ и ХІХ век симпатизират на физиогномиката

и я използват в творбите си. Сред тях са Шарлот Бронте, Дикенс, Балзак, Зола и други. Психологическите заключения по външността изобилстват в романите. „Любопитно го огледа, надявайки се да открие в него естествената доброта на художника или почтителността на любителите на изкуството – четем в „Неизвестният шедьовър” на Балзак. – Представете си високо, плешиво, изпъкнало чело, малък, сплескан и вирнат нос като на Сократ, насмешлива уста, цялата в бръчици, възкъса, надменно вдигната брадичка...”

Балзак е твърдял, че изследването на човешката природа му е дало интуиция да прочете цялата история на един човек по лицето му.

През ХІХ век излиза на мода и друга „наука” –

френологията.

Тя се фокусира върху измерването на човешкия череп с идеята, че по него може да се съди за работата на мозъка. Основателят й Франц Йозеф Гал (1758 –1828) смятал, че мозъкът е съставен от 27 „органа”, на всеки от които съответства дадена „душевна способност”. Легендата разказва, че като дете завели Шамполион (прочутия учен, разчел египетските йероглифи) при Гал. Опипвайки черепа му, той възкликнал: „Ето един изключителен лингвист!”. Схващането, че на определени емоционални функции отговарят различни зони в мозъка, само по себе си е важна историческа стъпка към невропсихологията, макар принципът, по който са определени тези зони, да няма нищо общо със съвременната наука.

Чезаре Ломброзо

(1835–1909) бил професор по антропология и психиатрия в Университета на Торино. Според него формата и размерите на черепа, разположението на очите и други белези издават престъпните наклонности.

Роденият престъпник има масивна, издадена челюст, ниско чело, високи скули и сплескан нос. Безчувствен е към болка. Ломброзо стига до идеята, когато прави аутопсия на прочутия италиански престъпник Джузепе Вилело, чийто череп му напомнил за ранните видове примати. За да опише физиката на престъпника, Ломброзо използва термина „атавизъм” – проявата на характеристики от по-ранни стадии на еволюционното развитие.

Примерите с прочути серийни убийци обаче опровергават теорията на Ломброзо. Ако Андрей Чикатило наистина изглежда зловещо, макар да не отговаря на описанието на италианеца, то достатъчно е да видим усмихнатото, интелигентно лице на друг сериен убиец, Тед Бънди, за да се разколебаем в ползата от физиогномиката за криминалистиката. Когато изучава черепи на жени престъпнички, Ломброзо не открива търсените атавизми и заключава, че жената е човешко същество, спряло развитието си поради липса на активност.

Физиогномиката е отхвърлена от академичните среди като псевдонаука.

Повечето хора обаче имат интуитивното усещане, че лицето дава информация за своя притежател. Когато видим непознат, за една десета от секундата си създаваме впечатление за характера му, понякога измамно, но често доста трайно.

През 2009 г. сп. New Scientist провежда любопитен експеримент. Предлага на читателите си да изпратят снимка и да попълнят анкета, отнасяща се до ключови черти на характера – чувство за хумор, религиозност и др. След това създава обобщени образи, наслагвайки снимките на хората с най-ярко изразени крайности, и ги качва на сайта на проекта. Учудващият резултат е, че хилядите му посетители проявяват

над 70% точност

в заключенията си за отделни черти на характера при женските лица и под 50% – при мъжките. Авторите стигат до извода, че жените имат по-„издайнически” черти, по-добре подбират снимките си или са по-коректни в попълването на анкетата.

Българският психолог Александър Тодоров от Принстънския университет предупреждава: „Фактът, че различни хора стигат до еднакви заключения относно определено лице, е нещо съвсем различно от твърдението, че има връзка между лицето и някаква действителна черта от характера на човека”.

„Съжденията за характера, базирани върху лицата на хората,

са свръхгенерализация на нашата способност за разпознаване на емоциите по изражението на лицето”, обобщава Тодоров след няколко проведени изследвания. Това не изключва възможността в тези съждения да има зрънце истина, допълва психологът, цитиран от New Scientist.  

През 1966 г. в Мичиганския университет се провежда експеримент с участието на студенти, които се срещат за първи път и в продължение на 15 минути се наблюдават мълчаливо един друг.

Бързите им преценки поразително съвпадат с резултатите от психотестовете

по няколко показателя, сред които „екстравертност” и „добросъвестност”. Британските психолози Антъни Литъл и Дейвид Перет обаче твърдят, че има намесени други фактори – стойка, движения, облекло. Но когато самите те провеждат експеримента със снимки, съвпаденията отново са налице. Дейвид Перет е склонен да обясни феномена с

принципа на самопотвърждаващите се прогнози.

Предразсъдъците спрямо външността могат да повлияят на хората да се държат по начин, потвърждаващ очакванията ни. Понякога действа обратният принцип. Етологът нобелист Конрад Лоренц твърди, че бебешките лица предизвикват грижовно и закрилническо отношение.

Погрешно възприемаме мъжете с детински лица като добродушни и наивни, но примерът с Ал Капоне сочи обратното. За да опровергаят погрешното впечатление, което бебешкото им лице създава, носителите му проявяват силна амбиция и развиват състезателни черти на характера, обяснява психологът Лесли Зебровиц. 

Така че не трябва да съдим за книгата по корицата, но понякога не е зле да се вслушаме в интуицията си.

Ключови думи:
Коментари