Мозък под хипноза

18 май 2019 г., 15:12
15381

 Monika Wisniewska / Shutterstock

Ще преброя бавно до десет. Едно... Когато свърша, мнението ви за хипнозата ще е малко по-различно от сега. Две... Тялото ви се отпуска и преминава в приятен транс. Три... Страничните влияния изчезват и вие чувате само моя глас. Четири... Когато кажа ДЕСЕТ, тонусът ви ще се върне, в тялото ви ще се влеят нови сили, вие ще отгърнете следващата страница... В мозъка ви ще е закодирана нова информация... Отпуснете се... Пет...

Ще ви призная нещо. Аз съм скептик.

Когато до ушите ми стигне думата “хипноза”, добре тренираният ми традиционен мозък услужливо подава един *.jpg с образ на маниакално втренчен пред себе си чичо с фокуснически цилиндър, воландовски вежди и несериозно поклащащ се джобен часовник в ръката. До главата на чичото има балонче с надпис “Подчини волята си! Ти не си човек, ти си магаре! Вярвай ми”.

Е, след този глупав имидж нищо чудно, че подхвърлената от един от колегите ми идея, че хипнозата е наука, ме накара да си помисля “Да, бе... Нали бяхме сериозни хора? Дай нататък...”. После се съгласих да пиша за това с гъдела, че ще разоблича старомодния мистичен тренд и ще спечеля още една точка за “истинската наука”. След това се хвърлих в проучвания, които включваха импровизиран аматьорски сеанс, в който почти успях да убедя моя приятелка да не пуши, само дето и двете избухнахме в неудържим смях, излязохме от “транса” и се метнахме към цигарите. И накрая стигнах до най-новите, “истински научни” изследвания на тази практика, които включват лаборатории, високотехнологични скенери и електроенцефалограми.

Жестокостта ми се сломи – истинската наука вярва в хипнозата. Не само че вярва, а дори я използва. И макар че остават много неизвестни, едно е сигурно – големият хикс в нашия организъм, мозъкът, реагира напълно реално на транса – понякога със зашеметяващи резултати.

Една доза

За да не бъда голословна, реших сама да мина по тоя път и отидох да ме хипнотизират. Записах си час при Калин Цанов – председател на Българската асоциация по хипноза, и в уречения ден се представих в уютния му кабинет в квартал „Лозенец”.

Веднага да кажа, че очаквах нещо страшно – граф Дракула например, но ме посрещна мил млад мъж със спокоен глас и джинси и ме настани на кожено канапе в приятна светла стая. Признавам със срам, че бях по-нервна, отколкото предполагаше анонсът ми като сериозна журналистка, но г-н Калин не се трогна от препотената ми физиономия и ме предразположи със спокоен разговор за незначителни неща. Кой да знае, че в това време е тествал податливостта ми – проверявал дали ще повтарям движенията му, дали ще се съгласявам с твърденията му, дали ще съм комуникативна. Е, човек винаги минава изпита по-добре, когато не знае за него.

И така, започнах по едно време да усещам (бях подготвена и чела), че гласът му се забавя. Сложи ме на директорски стол с висока облегалка и ми предложи да се отпусна. Позата му копираше моята. Без да ме насилва или командва, той предлагаше и убеждаваше, абе направо си ме изкушаваше да затворя очи и да се почувствам добре. Сторих го.

За да мога да опиша преживяването, зададе предложение, че ще си спомням всичко, което става с мен, след края на сеанса. Гласът му започна да ме спуска все по-надолу и по-надолу, все по-навътре в транса. Клюмнах. Проклетото ми съзнание обаче тиктакаше и се опитваше само да ме прати в състояние, за което, признавам, не знаех нищо.

В един момент обаче той някак ме издебна и усетих, сякаш се наблюдавам отстрани, как спя, че главата ми бавно и напълно несъзнателно започва да се отпуска назад. Пренесох се на прекрасно място – някаква гръцка планина, помня, с много храсти, небе и слънце. Тъй като лекувахме стреса ми, Калин ми предложи да видя пред себе си празна чанта – черна лекарска чанта се материализира в съзнанието ми – и да я напълня с всички гадости, които са се натрупали в тялото и душата ми. Усетих невероятно облекчение и неволно се усмихнах. После седях на ръба на бездънна пропаст и трябваше да хвърля в нея чантата и да я загубя завинаги. Усещането бе толкова хубаво, че ми се щеше Калин да замълчи и да ме остави да се наслаждавам на свободата и слънцето. Не би. Той ме помоли да започна да дишам дълбоко, съсредоточавайки се върху вдишването.

Виж още: Калин Цанов: Всеки ми показва своя личен път към транса

Постепенно отворих очи. Това определено беше най-странният момент – гледах стаята около себе си, но сякаш не бях съвсем в нея, сякаш бях страничен наблюдател. Едва мръднах пръстите на ръцете си. И това ми било лек транс...

Сигурно съм гледала доста глупаво, защото, когато излязох навън, продължавах да се чувствам отнесена и много щастлива и съседите ми сигурно са си задали не един и два въпроса относно идиотската усмивка, която не можех да сваля от лицето си. Ефектът не се различаваше много от две чашки хубаво уиски (на мен толкова ми трябва) и ме носеше към леглото, лека и доволна. Един здрав сън по-късно, лекото опиянение отмина и сега, няколко седмици след това, съм със сигурност един по-спокоен човек.

Но вековният скепсис към хипнозата е упорит и вероятно води началото си от

нейното бомбастично зараждане. Историята е следната: през 1774 г. виенският лекар и астролог Франц Месмер измисля концепцията за “животинския магнетизъм” – не в смисъла на неустоим сексапил, който влагаме днес, а обозначаваща мистичен “магнетичен флуид”, който циркулира в телата на “одушевените същества”. Той може да се предава на други хора посредством внушение, като извършва в организма им целебни действия. Месмер смятал, че в собственото му тяло има особено висока концентрация на животински магнетизъм и това заедно с познанията му по медицина му позволява и дори морално го задължава да лекува хората с него. Опитът му да върне зрението на 18-годишната австрийска композиторка и пианистка Мария Терезия фон Парадиз обаче се проваля с гръм и трясък и Месмер е прокуден от столицата. Без особени колебания той я заменя с Париж, където ориентира практиката си към богатите и скучаещи светски съпруги (паралелът със Зигмунд Фройд се натрапва веднага), които го правят истинска звезда на европейската сцена. Оттогава датира и клишето, което виждам всеки път, когато мисля за хипноза – Месмер организирал скандални публични групови сеанси, наречени baquet, в които инсталирал в помещението съд, висок около метър (baquet), около който можело да се настанят 20 души. В бакета имало дупки, съответстващи на броя на участниците в сеанса, от които излизали железни прътове, които се допирали до болните им крайници или органи.

Чрез тях и с помощта на втренчен, излъчващ “магнетизма” му поглед и властни жестове и команди Месмер се опитвал

да прелее животворния си флуид в телата им.

Много от пациентите му изпадали в зрелищни конвулсии, които той смятал за лечебни, издавали животински звуци и се подчинявали безпрекословно на авторитарните му команди. Сеансите били съпровождани и от така добре познатата от филмите призрачна музика от стъклена хармоника. Научните инспекции на теориите му обаче категорично отхвърлят съществуването на какъвто и да било “космически флуид” и постановяват, че ефектите от лечението му се дължат на въображението на пациентите. Месмер отново изчезва в изгнание и умира мистериозно през 1815 година.

Наследниците на скандалния австриец обаче възприемат идеята за терапевтично внушение и го развиват и систематизират. Маркиз Арман дьо Пюисегюр забелязва връзката между хипнотичния транс и сомнамбулизма – активно състояние по време на естествен сън. Англичанинът Джеймс Брайд усъвършенства техниките за въвеждане в транс и измисля термина “хипноза”, идващ от гръцкото hypnos, което означава сън. На Брайд дължим и теорията за

моноидеизма – съсредоточаването върху една идея или обект, което може да има хипнотично и терапевтично въздействие.

В края на 19. век сериозната психология възприема хипнозата в практиката си. Чак тогава “магнетизмът” губи мистичния си ореол и започва да се прилага и изучава като сериозен научен подход. Авторитарният и сценичен маниер на Месмер е изоставен и се налагат стандартизираната, а след това и ериксонианската (по името на създателя си Милтън Ериксон) хипнотични теории, според които трансът има реално отражение върху мозъчните процеси, а той сам по себе си е естествено състояние на човешкия организъм, в което често изпадаме несъзнателно.

Терминът “транс” не е съвсем точен, защото включва в себе си различни състояния на съзнанието, които в различна степен се отнасят към намаляване на водещата му роля в преживяването на света и аза. Трансът може да се изразява в празнини в паметта, отрицателни халюцинации (да гледаш нещо и да не го виждаш) и варианти на дисоциация от околната среда.

Някои научни трудове категоризират като транс всекидневни действия като гледането на телевизия

(в което присъства и типичното за хипнозата съсредоточаване в една зрителна точка – още един аргумент в полза на противниците на телевизията като инструмент за масово повлияване), “отнасянето” при бездействие или интензивно съсредоточаване в определено действие, влюбването и съня. При всички тези феномени съзнанието се концентрира върху един обект (моноидеизъм) и “изключва” останалия свят. Според теорията на американския психолог Ернест Роси биологичните ритми на човешкия организъм спонтанно ни въвеждат в трансови състояния, траещи няколко секунди или минути, на всеки час и половина. В този смисъл хипнотерапията (или поне сериозната такава) цели систематичното използване на това естествено наше свойство, за да повлияе на подсъзнателно ниво върху способността на организма ни да се самолекува и върху различни свойства на мозъка да “изключва” определени феномени като болка или травматични спомени.
 

Реално ли е това обаче? Мнозина свързват хипнотерапията с плацебо ефекта, при който благотворните влияния върху организма се основават на самовнушение и вяра в реалната стойност на терапията. И въпреки че

плацебо ефектът е феномен,

който не бива да се отхвърля с лека ръка само защото не е предизвикан от реална причинно-следствена връзка между химически активен медикамент и организма на пациента, модерните проучвания на физическо ниво показват, че хипнозата има няколко ясно изразени ефекта върху човешкия мозък.

През 2008 г. неврологът Ави Менделсон и екип от израелския институт “Вайсман” провеждат серия експерименти, които разтърсват научния свят. Колегията подбира 25 доброволци, част от които са определени като по-податливи на хипноза от останалите. По време на една от сесиите те гледат 45-минутен филм. След седмица участниците биват хипнотизирани в лабораторни условия, като през цялото време са сканирани с функционален магнитен резонанс. Хипнозата се състои във внушаването на постхипнотична амнезия, като по време на транса на участниците се задава команда, че след като се събудят, няма да помнят съдържанието на филма, докато не получат “отменяне” на ефекта посредством кодов сигнал.

След сеанса доброволците преминават през тест, проверяващ постигнатото от хипнотичното внушение. През цялото време

мозъкът им се наблюдава от скенера.

В първия тест те отговарят на 40 въпроса, свързани със съдържанието на филма. Участниците с по-изявена предразположеност към хипнозата забравили по-голяма част от видяното в сравнение с останалите. По време на втория тест били зададени 60 въпроса върху съдържанието на филма, само че този път бил подаден и сигналът за припомняне. Ефектът бил интересен – и двете групи си спомнили еднакъв процент от случилото се на лентата, който бил и много по-висок в сравнение с резултатите от първия тест. Дотук добре – хипнозата наистина действа, макар тестовете да показали, че амнезията не била абсолютна при никого. Забравени били конкретни подробности, но не и контекстът, в който бил гледан филмът, нито фактът, че той е бил видян. Това откритие дава отговори на някои въпроси, които стоят от десетилетия –

човешката памет е сложен конструкт, който съдържа елементи като “какво”, “къде”, “кога”, информационни и емоционални спомени и усещане за контекст, които явно могат да бъдат частично потиснати. Но фактът, че са част от сложен сноп нервни връзки, показва, че пълното им изличаване засега е невъзможно. Учените наричат това “функционална амнезия” – отделянето на спомена от съзнанието, което не може да борави свободно с него. Проучванията обаче показват, че въпреки че хипнозата може действително да предизвика функционална амнезия, терапевтичният ефект е спорен, защото споменът остава на подсъзнателно ниво и така може да продължи да влияе негативно на емоционалните преживявания на пациента. Фактът, че амнезията може да бъде отменена след време, също потвърждава тази теория.
 

Какви били резултатите от магнитния резонанс обаче? Можем да отговорим с една дума – реални. Участниците показали явно намаляване на мозъчната активност, когато след хипнозата се опитвали да си спомнят подробностите от филма. След отмяната на въведената амнезия активността се нормализирала и при двете групи. Важността на тези данни е голяма, защото те показват

недвусмисления ефект на хипнозата на неврологично ниво. Да, хипнозата действа.

Стават ясни и конкретните процеси, свързани с функционалната амнезия. Забравянето се предизвиква от завишена активност на префронталната мозъчна кора, което екипът на Менделсон свързва със “забързаното” от сеанса потискане на паметта. Интересно е да се отбележи, че тя отговаря и за регулирането на действията на други части от мозъка – нещо като контролен пункт. Мозъкът на участниците с висока степен на сугестивност буквално изключил активността си в центровете, отговарящи за визуализация (окципиталния лоб) и за анализ на вербална информация (левия темпорален лоб). За разлика от тях, несугестивните не потиснали активността на тези райони.

Това и други проучвания, например изследването на Дейвид Оукли от лондонския Юнивърсити Колидж, показват без съмнение, че хипнозата не е обикновено самовнушение или влизане в роля, а има

реално и логично свързано с целите на терапията отражение върху организма на пациентите.

Изследвания с електроенцефалографи показват също, че по време на хипнотичен транс мозъкът изменя честотата на вълните си и ритмите на електрическата си активност – засилват се нискочестотните вълни, характерни за съня, докато високочестотните спадат. Все още не е ясно какви точно процеси стоят зад тази разлика в лъчението, но учените я свързват най-вече с “отдръпването” на съзнанието и активирането на подсъзнанието. Отбелязани са и намалена активност на лявото полукълбо, свързано при десняците с логическия контрол, както и увеличаване на активността на дясното, което управлява въображението, инстинктивните реакции и визуализациите.

Подобни изследвания, както и практическите успехи на хипнотерапията, започват да я правят все по-популярна в мейнстрийм медицината. Един от най-интересните й доказани ефекти е спонтанната анестезия, при която чрез внушение можем да “изключим” болката в определена част на тялото си. Методът се основава на факта, че болката има единствено сигнално действие, но не е необходима на организма – и затова може да бъде “забравена” чрез отклоняване на вниманието или напротив, пълната му концентрация.

Тази техника се използва днес от много стоматолози, включително и в България, при пациенти, които показват алергии към медикаментозната анестезия. В някои случаи хипнотичната анестезия се прилага и при операции или след травми.

Въпреки че не е панацея, в днешно време хипнозата отдавна е излязла от сферата на шарлатанския шоубизнес и е влязла във все по-усложняващия се генерален щаб на признатата наука. Както и почти всичко, което знаем за себе си и природата, познанията ни за нея са непълни и до голяма степен инстинктивни, свързани с наблюдения от практиката. Която при повечето случаи е най-добрият учител на теорията.

Бях започнала да броя. Шест. Вече излизате от транса. Седем. Съзнанието ви е отворено, вие научихте нещо ново. Осем. Животът в крайниците ви се събужда. Девет. Статията свърши. Десет. Вече може да обърнете страницата.

Автор: Елена Панова

Ключови думи:
Коментари