Калин Цанов е психолог и хипнотерапевт. Председател е на Българската асоциация по хипноза. Преподава като асистент във Факултета по начална и предучилищна педагогика на Софийския университет, където води упражнения по невропсихология, патопсихология и психодиагностика. Занимава се успешно с хипнотерапия в частната си практика.
***

-    Калине, какво е равнището на хипнозата в България? 

-    България има своята школа в хипнозата и много добра традиция, която е била съсипана, но сега отново се възражда. От 1999 г. е регистрирана Българската асоциация по хипноза. В нея имат право да членуват само лекари, психолози, стоматолози и студенти от тези специалности. Там се организират и обученията по хипноза. Курсовете траят 108 академични часа, които се вземат за 12 дни, разхвърляни на 6 уикенда. Има и курсове по хипнотерапия и работа под супервизия. Аз, психологът Димитрина Митрева и стоматологът д-р Георги Милошев сме основните преподаватели.

-    Каква е разликата между хипнозата и останалите психотерапевтични методи? 

-    Най-общо в психотерапията методите се делят на два основни вида: откриващи, разравящи, катарзисни, аналитични методи като психоанализата и зариващи, затварящи, сугестивни методи. Такава е хипнозата. Откриващите методи са насочени към травмата, към първопричината. Тя се търси, за да можем да променим настоящето. Докато сугестивните методи не се интересуват толкова от първопричината и от това какво е в основата на даден симптом. Те са емоционални. За мене е важно той да изчезне. Затова са и по-бързи. Имаме някакъв проблем. Идва клиент със страхове. Не ме интересува кое е продиктувало страховете. Важно е емоционално да му въздействам, да се види успешен. Има едно погрешно мнение у хората, че чрез хипнозата ние веднага ще тръгнем да търсим първопричината за нещо. Можем и това да правим, има течение в хипнозата, което се казва хипноанализа, което се занимава с анализ на минали събития, но класическата хипнотерапия си е бърз метод за повлияване на симптома. Тя е вид психотерапия като много други. Хипнозата, по-скоро внушението, е един от първите методи на лечение. С него работят още шамани, жреци, а това са първите лечители на общността. Такава е донаучната медицина. След това вече много известни лекари като Фройд, Жане, Куе, Шарко на даден етап от кариерата си използват и хипноза, за да лекуват. Хипнозата няма нищо общо с парапсихологията – тя си е един от многото лечебни методи, който обаче през хилядолетията е показал, че действа.

-    Необходимо ли е да си психолог, за да си хипнотерапевт? 

-    Не само психолог. Според българския закон, който е доста старичък, с хипноза имат право да работят лекари, психолози и стоматолози, след като са преминали допълнително обучение по хипнотерапия. Стоматолозите използват хипноза за обезболяване на челюстта. Обезболяването е един от феномените на хипнозата.

-    Как се получава влизането в хипноза? 

-    Ние се учим да влизаме. С всеки следващ сеанс ние успяваме да влизаме все по-надълбоко и по-надълбоко. Според по-новите теории това е влизане в роля, отговаряне на очакванията. Затова и сценичната хипноза хем е полезна, защото както и Месмер едно време я популяризира, прави я интересна, за да могат другите учени да я изследват. И в същото време не е добра, защото създава грешно впечатление за хипнозата. Преди известно време ми се обади една телевизионна водеща и ми каза: “Калине, ела да покажеш хипноза в студиото!”. Аз й отговорих: „Ще дойда, ще си говорим за хипнозата, ама дай да не правим сеанс”. Тя обаче ме помоли да доведа някой мой пациент и да го хипнотизирам. Реших, че няма да стане, защото все пак си говорим за травма. Тя предложи да ми прати някой от нейния екип, за да го хипнотизирам. И идва един – примерно Камен, в кабинета ми, ама се е спекъл целият. Аз му отварям вратата и той ми казва:

“Калине, ще направя всичко, каквото ми кажеш, моля те, само не ме хипнотизирай!”. И не смее да влезе, стои отвън. Аз обаче му предложих да идем в парка, да пием по едно кафе и днес въобще да не се хипнотизираме. Той се съгласи и веднага му се сне напрежението. Седнахме в кафенето и си говорим. Той се отпусна и започна да ме пита какво представлява хипнозата. Стана му интересно. И изведнъж, като му стана интересно, видя, че става въпрос за нещо супербезвредно, лечебно, и сам предложи да пробваме. Записах го за друг ден и той дойде при мен 4-5 пъти. Аз го въвеждам, задълбочавам и извеждам от хипнозата. Идването в кафенето беше част от индукцията, защото, докато му изяснявам въпроса, аз премахвам съпротивите му, тъй като непознатото покачва напрежението и плаши. Имах късмет, защото беше лесно внушаем човек. Под хипноза му зададох предложение: “Когато дойда в студиото и когато чуеш моя глас, странно, гласът ми ще те приспива. И когато стана и те докосна два пъти по дясното рамо, ето така, ще заспиш, ще навлезеш в дълбока хипноза”. Това се нарича постхипнотично внушение. Отиваме в студиото. Камерите показват мен, водещата, Камен и ние с нея започваме да си говорим за хипнозата. По едно време тя ме пита:

“Ти няма ли да покажеш хипноза накрая?”. А докато говорех с нея, аз наблюдавах Камен. Така му предавам внушенията, които съм му задал още в кабинета. И по едно време го виждам, че вече е в трансово състояние. Ставам и тръгвам към него. Обаче това вече съм му го задал – “Всяка следваща крачка към теб ще те приспива...”. Докосвам го два пъти по рамото и той – хоп, и се свлича. И влиза в дълбока хипноза. Тя беше истинска въпреки сцената, но в същото време нещата са изкривени – аз съм работил с него предварително. Това е то сценичната хипноза. Аз съдействах за едно грешно впечатление за този феномен. След предаването зрители започнаха да ми се обаждат и да си записват часове. Когато ги въвеждах и постепенно задълбочавах, те ме питаха: “Защо ми губиш времето, а не ме докоснеш два пъти като Камен?”. Ето го грешното очакване. То се създава от такива шоупрограми, защото там няма време за разясняване.

-    Всеки ли може да влезе в хипноза? 

-    Според 11 мащабни изследвания в САЩ на база класическата, а не ериксонианската хипноза 14% от хората не влизат в хипноза, а от останалите различен процент може да влязат в лека, средна и дълбока хипноза. През 1954 г. в Русия също се прави едно такова голямо проучване и стига до подобни резултати. След това идва Милтън Ериксон и прави революция в хипнозата, като предлага идеите, че тя е естествено състояние, отговор на очакване и влизане в роля, а не както преди са смятали – променено състояние на съзнанието. Според него всеки може да влезе в хипноза, ако са налични необходимите условия и ако има желание за това. Естествено, важно е и терапевтът да има опит. При “старата” хипноза има много заповедни форми. При ериксонианската се използват пасивни формулировки, например, когато видя, че съм ти уморил очите, защото може да ти фокусирам погледа в махало или точка някъде на стената, казвам: “И странно... Когато усетиш, че клепачите ти се уморяват, по някое време ще затвориш очи”. Говоря за странните усещания в тялото. И всеки ще открие поне едно такова! После ме питат: “А ти как разбра, че усещам това?”. А аз нищо конкретно не съм казал. Ние използваме това, което се случва, за да въведем в хипноза – потрепването на клепачите, неволните движения на главата, всичко. Има много методи за въвеждане – клиентът ми показва кой е неговият.

-    Ти ли влизаш в ролята на съзнанието, когато то заспи? 

-    Не. Аз правя внушения в унисон със заявката на моя клиент. Не си измислям нищо. Преди да минем към хипноза, аз първо му разяснявам с няколко думи какво представлява тя. Така му задавам и ролята. Ако ме попита какво ще стане, аз му казвам, че ще чува всяка моя дума, ще има свои мисли, най-вероятно няма да се грижи за нищо, няма да говори. Когато усетя момента, му подхвърлям, че по някое време може да затвори очи. Задавам му, че ще помни всичко – не ми трябва амнезия, а да го заразя с позитивни емоции. След това го питам дали има някакви въпроси. Не насочвам вниманието към проблема, защото това ще покачи напрежението – например на теб: “Елена, спокойно, климатикът над главата ти няма да падне, той е тежичък, ама виж как яко е хванат с тоя дюбел... И да се откачи от едната страна, ще остане да си виси от другата...”. И ти започваш да се оглеждаш, питаш се какво става и напрежението скача. А ако му позволиш той да те пита, клиентът ще формулира сам страховете си и това, което би му попречило да влезе в хипноза. Най-честите страхове относно нея са например “Винаги ще си остана в хипноза”. Един клиент ми каза така: “Няма да се сърдиш, но ти ще ме въведеш в хипноза и – всичко се случва – ще вземеш да умреш. Аз цял живот ли ще си бъда в транс?”. Това не може да стане. Дори и да изчезнат внушенията, е доказано, че хипнозата винаги преминава в естествен сън. Та дори и хипнотерапевтът да излезе от кабинета – нещо, което аз никога няма да направя, след броени минути трансът преминава в естествен сън, от който всеки се буди щастлив и отпочинал. Друг често разпространен страх е да не се разприказваме несъзнателно по време на хипноза. Няма как. Хипнозата до голяма степен е отсъствие на желание за движение, за говорене, отсъствие на спонтанност. Ако искам комуникация, моля клиента например да ми даде знак с показалец за “да” и дори това движение ще е бавно, треперливо, може и след минути, защото хората губят представа за времето.

-    Как се различава хипнозата от съня? 

-    Тя е контролиран транс. Ако човек е в съня, той няма да изпълнява това, което му казвам. Хипнозата е близка до съня, но не е сън. Затова и внушенията са за сън, защото той ни е познат – потъване, слизане надолу, заспиване. Дълбокият транс, така нареченият сомнамбулизъм, няма нищо общо с познатите на всички сомнамбули. Там отсъства всякакво желание за движение, но пак не е сън.

-    Има ли нещо опасно в хипнозата? 

-    Не! Нищо лошо не може да ви се случи.