Ман О Уми - Морето на дявола

15 ноември 2016 г., 13:35
16294

Остров Мияке. Снимка: Hit1912 / Shutterstock

Едва ли има човек на планетата, който да не е чувал за Бермудския триъгълник – онази зона в Атлантика, превърнала се в легендарна с безследно изчезналите десетки самолети и плавателни съдове. Но сигурно малко са онези, които знаят, че в другия край на света, в Тихия океан, съществува един също толкова прокълнат, а дори и много по-опасен район, където властва  подобен смъртоносен феномен. Изследователите твърдят, че столетия наред японски рибари и моряци изчезват във водите на онова, което ще нарекат Ман О Уми.

Морето на дявола ( яп. Ман О Уми), известно още като 

Дяволския триъгълник,

Триъгълника на дракона, Триъгълника Формоза или Тихоокеанския бермудски триъгълник, е район в Тихия океан, простиращ се между японския остров Мияке (намиращ се на около 180 км южно от Токио), островите Бонин и Тайван.

Няма да го намерите на официалните географски карти. А дори и да използвате подробните капитански атласи, няма да разберете, че сте пресекли линията на Дяволския триъгълник. Но това място е известно сред японците и специалистите океанолози като зоната, където има много повече инциденти, отколкото в легендарния Бермудски триъгълник.

През януари 1955 г. в японската преса се появяват няколко статии за девет плавателни съда, изчезнали безследно между април 1949 и октомври 1953 г. в зоната, затворена между о. Мияке и о. Иво Джима (един от островите Бонин), разстоянието между които е около 1000 км. Оказва се, че заради инцидентите японското правителство организира

мащабна научна експедиция,

която да потърси и обясни природния феномен, който вече има етикета „Триъгълник на дракона”. Към експедицията са привлечени повече от 100 учени и няколко плаващи изследователски станции. Но след злополучното потъване на кораба „Кайо Мару 5” в резултат на поредното изригване на подводен вулкан през 1952 г., при което загиват 22-ма души екипаж и девет учени, изследователската мисия е прекратена.

Местните древни легенди, датирани отпреди повече от 1000  години, разказват, че

този район е бил населяван от дракони,

които живеят в морето и периодично нападат островите, обитавани от праотците на днешните японци.

По-късно десетки модерни за времето си кораби и самолети също стават жертва на бушуващото море и често изчезват без следа. Очевидци разказват за странни обекти, излитащи от морето и обикалящи над корабите. И докато западният свят се занимава със своя феномен – Бермудския триъгълник, хората в Азия изграждат своята морска митология за случващото се край остров Мияке. Както навсякъде, теориите са безброй – от намесата на извънземни сили и паранормални явления до научнообосновани природни феномени, действащи над и под водната повърхност, предизвикващи гигантски завихряния на големи водни маси, които унищожават всичко живо в района. Интересно е, че Бермудският триъгълник и Морето на дявола са на почти една и съща географска ширина от противоположните страни на земното кълбо.

Когато – чак през 1989 г., се появява книгата на Чарлз Бърлиц „Триъгълникът на дракона”, човечеството си дава сметка, че инцидентите край остров Мияке съвсем не са отминали, съвсем не са свършили и в крайна сметка са много повече и много по-сериозни. Явно краят на 80-те години е освен всичко друго и време на множество разбулени тайни. Чрез разкритията на Бърлиц разбираме, че в Морето на дявола

САЩ са изгубили повече от 20 подводни морски съда и бомбардировачи

от различен клас и това далеч не е причинено от японската армия. Пак Бърлиц е изследователят, който повдига завесата около изчезването на гигантския британски търговски кораб „Дербишър” (двойно по-голям от „Титаник”) през 1980 г. Отново Бърлиц ще каже, че самите японци са дали над 700  жертви в този район, а броят на останалите (почти никога не открити) остава неуточнен и до днес.

 Шест години по-късно, през 1995 г., Лари Куше публикува своето изследване „Разбулената мистерия на Бермудския триъгълник”, в което твърди, че в повечето от случаите, отнасящи се до Морето на дявола и описани от Бърлиц, става дума за търговски и риболовни, а не за военни морски съдове, и те са се състояли в зони извън водите на остров Мияке. Според Куше броят на жертвите също би трябвало да бъде намален драстично и да не се робува на популярните митологии, с които обикновено се свързват известният Бермудски триъгълник и по-малко известното Море на дявола. Куше твърди, че инцидентите около японския феномен са свързани с

екстремалната вулканична активност в района,

предизвикваща често цунами и унищожители водовъртежи, които не просто унищожават всичко в района, но дори променят неговия релеф. Според Куше през последните десетилетия в Морето на дявола са изчезнали цели островни архипелази, а са се появили нови планински образувания. Именно честите вулканични изригвания са били илюстрирани с легендите за огнедишащите дракони, казва още Куше и с това внася онази доза рационалност, от която обясненията на подобни природни феномени се нуждаят.

Днес учените са успели да систематизират всички теории, които някога са предизвиквали вълнението на поколения жители на планетата и преклонението на човека пред необясними природни сили. Дългият списък съдържа както екзотични, така и напълно рутинни обяснителни теории:

Извънземните, Атлантида, Третото измерение и кой ли още не.

Факт е, че покрай честите изчезвания на плавателни и летателни съдове в района на Дяволския и Бермудския триъгълник масово се налага мнението за намеса на НЛО в земните дела.

Магнитни аномалии е следващото обяснение на случващото се. Шведският учен Брус Гернон развива теорията, че в подобни район се регистрират мощни електромагнитни бури, които се генерират в земните недра и при навлизането си в земната атмосфера “разбиват” повърхността на планетата и образуват т. нар. електронна мъгла.

Една популярна хипотеза обяснява феномена Море на дявола с неизправност на компасите или с разминаването на географския и магнитния север, от което не добре подготвените навигатори губят ориентация.

Друга теория е известна като т.нар. сини дупки, които представлявали пълни с вода гигантски подводни пещери, предизвикващи силни водовъртежи, които засмукват плавателните съдове в района.

На следващо място са аномалиите на регионалния климат и на локалната топография. Става дума за честите бури, за мощните, но кратки урагани, предизвикани от сеизмичната активност.

Едно друго обяснение дава изследователски екип от Университета в Кардиф, който твърди, че в подобни райони са налице

големи находища на газови капсули от метан, з

атворени под дъното на океана. Този метан е резултат на хилядолетно натрупване на умиращи и гниещи морски организми и образува т.нар. газови хидрати. Неговото освобождаване протича експлозивно и може да е резултат и на краткотрайно разместване на релефа на дъното. В резултат на това се появяват огромни размествания на водната повърхност, които унищожават всички водоплаващи съдове в района.

 САЩ също са били активни при изследването на феномена, известен като „Море на дявола”. Техните военноморски сили организират периодично серии от засекретени в резултатите си геомагнитни изследвания. Това, което се знае за тях, е, че става дума за т.нар. теория за "отслабване на свръзките". Тя е разработена от Уилбър Б. Смит, специалист по електроника, натоварен от канадското правителство да оглави през 1950 г. проучването на магнетизма и гравитацията в опасните места на планетата. Той открил в атмосферата зони, в които съществува явлението, наречено от него "отслабване на свръзките". Тези зони са с диаметър около 300 м и се простират до неизвестна и непредсказуема за учените височина. Те се преместват и изчезват, като се появяват на съвсем друго място на планетата. Именно Смит установява, че

полета на "отслабване на свръзките" най-често има там, където са се случвали необясними катастрофи.

Той изказва предположението, че докато върху повечето самолети тези зони вероятно не оказват влияние, някои самолети със специфична конструкция и размери може да бъдат подложени на достатъчно силно въздействие. Възможно е точно тези сили да въздействат не само върху самолетите и техните навигационни системи, но и върху естествените човешки сетива. Това може да провокира световъртеж и загуба на ориентация в пространството.

Днес са картографирани 12 района, наречени "подли водовъртежи" (на водното или въздушното пространство). Учените твърдят, че два от тези водовъртежа се случват на двата полюса, а другите десет са поравно разпределени в Северното и Южното полукълбо. Странното е, че всички тези десет зони са на почти еднакво разстояние една от друга и линиите, прекарани по глобуса от всяко завихряне до съседните му, образуват поредица от равностранни триъгълници. Защо това е така, все още не е ясно. Което означава, че мистерията на Морето на дявола ще продължи да владее умовете и на следващите поколения.

Автор: Иво Маев

Ключови думи:
Коментари