Във времената, когато все още няма радиолокатори, но първите самолети вече пърхат над земята, тези чинии улавят от десетки километри бученето на двигателите на бойните германски дирижабли. Така Великобритания, ако не защитена, поне се смята за надеждно предупредена при нападение на кайзеровата авиация през Първата световна война.

Но как работят тези странни съоръжения?

Стражите на английското небе сядали или във фокуса на каменното огледало – където звукът се хваща най-добре, или в специална ниша под него. Във втория вариант звукът се предавал направо в ушите на оператора по тръбички, подобни на лекарски слушалки, само че много по-дълги. По-късно се ползвали микрофони, издигани на кол до фокуса на огледалата.

Кралството налива лири и бетон в странните структури от 1916 до 1930 г. на повече от десет места по източното и югоизточното крайбрежие на страната. И те наистина известно време вършат работата си.

„Ушите на Британия” минават в запаса едва след началото на Втората световна война, когато радиолокацията вече по-уверено навлиза във военното дело. Тогава продължава и използването на звукова локация, но с помощта на по-малки, мобилни метални устройства.

Едва половин век по-късно учените изчисляват, че дори при щедри допускания в полза на техническата им пригодност

звуковите огледала биха дали на Лондон само 5-6 допълнителни минути за подготовка при въздушно нападение от Германия. Но когато нямаш радар, и това е нещо. Затова бетон в параболична форма се налива дори на остров Малта.