Звуковите огледала са построени предимно във вид на гигантски (с диаметър до 9,1 м) бетонни чаши, обърнати с отворите си към морето. Но имало и огледала във формата на огромни полукръгли стени, дълги по 60 метра и високи няколко човешки ръста. Те се появяват, след като при изпитанията бетонните чаши дават незадоволителни резултати. Но скоро и те са изоставени, съкрушени от ефективността на първите радари.
Звуковите огледала дават някаква надежда за откриване и реакция на бавните самолети от зората на авиацията. Тогава има смисъл
да слухтиш за нещо, което бръмчи дълго преди да стане видимо.
Но скоростта, с която летят бомбардировачите в края на 30-те години, обезсмисля акустичното разузнаване – малко след звука на моторите се появявали и самите самолети.
За борба с тях британците ползват не само радари, изтребители и зенитна артилерия. Край градчето Килнсий в Йоркшир има и звуково огледало, но и друга бетонна останка от Втората световна война. Плитки басейни, осветени по съответен начин, имитират известните докове в Хъл Сити. В тревожните нощи от началото на 40-те години те трябвало да подлъгват германските авиощурмани да сипят бомбите си по примамката.
Почти век по-късно циклопските постройки на бетонните уши се възраждат за нов живот, а може и да се сдобият с нови събратя. Удивена от мащабите на огледалата, Лиз Отоджена решава да ги превърне в нещо не по-малко занимателно, но съвършено мирно по предназначение. Така се ражда проектът "Звукови огледала" (Sound Mirrors Project).
