Каменни уши стоят на стража край Ламанша

05 юли 2018 г., 11:23
7780

Helen Hotson / Shutterstock

Човек лесно може да се залута в догадки, когато види тези странни бетонни грамади на британския бряг на Ламанша.

Наистина, какво ли е това? Станция за космическа връзка? Радари на противоракетна система? Или древни следи от дейността на извънземни пришълци?

Този проект наистина е стар и определено има отношение към въздухоплаването. И едва ли човек може да устои на нещо, което обединява почти неизвестни страници от историята на техниката, Наполеон Бонапарт, граф Цепелин, артистични замисли и абсолютно безумни идеи.

Преди няколко години датско-британската художничка Лиз Отоджена преоткрива странните съоръжения. Привлечена от далечните им очертания, тя просто е запленена, когато ги вижда отблизо.

Огромни бетонни чинии и чаши, обърнати с вдлъбнатата си страна по посока на континента.

Как да не събудят любопитството й със странната си форма и явно необикновеното си предназначение?

Отоджена скоро разбира, че бетонните конструкции са "уши нащрек" или "звукови огледала" с военно предназначение.

Във времената, когато все още няма радиолокатори, но първите самолети вече пърхат над земята, тези чинии улавят от десетки километри бученето на двигателите на бойните германски дирижабли. Така Великобритания, ако не защитена, поне се смята за надеждно предупредена при нападение на кайзеровата авиация през Първата световна война.

Но как работят тези странни съоръжения?

Стражите на английското небе сядали или във фокуса на каменното огледало – където звукът се хваща най-добре, или в специална ниша под него. Във втория вариант звукът се предавал направо в ушите на оператора по тръбички, подобни на лекарски слушалки, само че много по-дълги. По-късно се ползвали микрофони, издигани на кол до фокуса на огледалата.

Кралството налива лири и бетон в странните структури от 1916 до 1930 г. на повече от десет места по източното и югоизточното крайбрежие на страната. И те наистина известно време вършат работата си.

„Ушите на Британия” минават в запаса едва след началото на Втората световна война, когато радиолокацията вече по-уверено навлиза във военното дело. Тогава продължава и използването на звукова локация, но с помощта на по-малки, мобилни метални устройства.

Едва половин век по-късно учените изчисляват, че дори при щедри допускания в полза на техническата им пригодност

звуковите огледала биха дали на Лондон само 5-6 допълнителни минути за подготовка при въздушно нападение от Германия. Но когато нямаш радар, и това е нещо. Затова бетон в параболична форма се налива дори на остров Малта.

Звуковите огледала са построени предимно във вид на гигантски (с диаметър до 9,1 м) бетонни чаши, обърнати с отворите си към морето. Но имало и огледала във формата на огромни полукръгли стени, дълги по 60 метра и високи няколко човешки ръста. Те се появяват, след като при изпитанията бетонните чаши дават незадоволителни резултати. Но скоро и те са изоставени, съкрушени от ефективността на първите радари.

Звуковите огледала дават някаква надежда за откриване и реакция на бавните самолети от зората на авиацията. Тогава има смисъл

да слухтиш за нещо, което бръмчи дълго преди да стане видимо.

Но скоростта, с която летят бомбардировачите в края на 30-те години, обезсмисля акустичното разузнаване – малко след звука на моторите се появявали и самите самолети.

За борба с тях британците ползват не само радари, изтребители и зенитна артилерия. Край градчето Килнсий в Йоркшир има и звуково огледало, но и друга бетонна останка от Втората световна война. Плитки басейни, осветени по съответен начин, имитират известните докове в Хъл Сити. В тревожните нощи от началото на 40-те години те трябвало да подлъгват германските авиощурмани да сипят бомбите си по примамката.

Почти век по-късно циклопските постройки на бетонните уши се възраждат за нов живот, а може и да се сдобият с нови събратя. Удивена от мащабите на огледалата, Лиз Отоджена решава да ги превърне в нещо не по-малко занимателно, но съвършено мирно по предназначение. Така се ражда проектът "Звукови огледала" (Sound Mirrors Project).

Той предвижда изграждането на съвременни копия на "ушите на Британия" – по едно на английския и френския бряг на пролива.

Целта е хората от двете му страни да разговарят, заставайки във фокуса им.

Разбира се, в чисто физически план това няма как да стане. Но онези, които успеят да споделят красивата илюзия на авторката, ще се наслаждават на фокусираното плискане на морето, воя на вятъра и крясъците на чайките, като ще чуват хората от отсрещния бряг с помощта на съвременната електроника. Тя ще използва стереоефекти за по-голям реализъм на разговора.

Новите огледала ще са с диаметър 6-7 метра и ще копират историческите чаши, които все още красят нос Дендж. Разстоянието между творбите на Отоджена ще бъде около 40-45 км.

Естествено, тези съоръжения ще станат център на съответния общински проект за парк с различни каменни или бетонни фигури, стълби, алеи, наблюдателни площадки. Поредният опит за хармонично вплитане на природа, архитектура и стръв за туристите в нещо, което и местните хора да ползват за почивка.

Докато това се осъществи, старите звукови огледала „работят” като екскурзионни обекти. На техния фон често се провеждат лекции за ученици, които научават не само част от историята на страната си, но и

извършват забавни акустични опити.

Първото от новите огледала трябва да поникне между Дувър и Фолкстън, това на френския бряг ще се издигне до Сангат.

Интересно е, че именно от това градче започва тунелът под Ламанша. Не, не този с железницата, а другият, чието прокопаване започва в края на 19. век. Още тогава се прави опит за сигурна (независима от своенравното море) връзка между острова и материка. А проектът е предложен много по-рано – плановете били представени на самия Наполеон Бонапарт. Но строежът започва едва след като агресивната Германия на Бисмарк циментира френско-британския съюз.

Този проект далеч не е толкова примитивен. Било е помислено и за вентилацията, и за отвеждането на просмукващата се вода. Политиката и финансите спират изпълнението на проекта, но тунелът успява да проникне на няколко километра под пролива. И си го има и до днес.

Автор: Петър Кънев

Ключови думи:
Коментари