През 2012 г. екип от лекари публикува любопитен клиничен случай на мъж, чиято сърдечна честота за кратко достига 600 удара в минута – два пъти над теоретично възможния максимум от 300 удара в минута.

Какво се случва с пациента

Става дума за 57-годишен мъж с тетраплегия, който постъпва в болница със замайване и усещане за натиск в гърдите. След преглед лекарите му прилагат нитрати и хепарин заради съмнение за остър коронарен синдром и го оставят под наблюдение за допълнителни изследвания.

На третия ден от престоя му в болницата пациентът получава няколко пристъпа на болка в гърдите и тахиаритмия – ускорена сърдечна дейност, съчетана с нарушение на ритъма. При един от тези епизоди пулсът му достига около 600 удара в минута и се задържа на това ниво за близо 20 секунди. След това постепенно спада до 300 удара в минута, а малко по-късно сърдечният ритъм се нормализира от само себе си.

Има и други случаи на необичайно висок пулс

Както отбелязват лекарите, в медицинската литература са описвани и други случаи на изключително висока сърдечна честота. Предишната най-висока регистрирана стойност е била 480 удара в минута.

„При търсене извън медицинската литература открихме и случай с датския аудиолог Оле Бентцен, който през 1989 г. починал от смях, докато гледал филма „A Fish Called Wanda““, допълват лекарите. „Според информацията сърдечната му честота е достигнала между 250 и 500 удара в минута, преди да настъпи сърдечен арест.“

Подобни случаи обаче повдигат важен въпрос: как изобщо е възможно сърцето да достигне подобна честота, след като някои от регистрираните стойности – включително при наблюдавания от лекарите пациент – значително надхвърлят теоретичния физиологичен максимум?

Защо 300 удара в минута се смятат за теоретичния максимум

Обяснението е свързано с начина, по който електрическите импулси се разпространяват в сърцето.

„При нормалната физиология на сърцето е известно, че след възникването на потенциал на действие (action potential, AP) настъпва абсолютен рефрактерен период (absolute refractory period, ARP), през който нов потенциал на действие не може да бъде предизвикан, докато йонните канали не се възстановят в областта на атриовентрикуларното (AV) съединение“, обяснява екипът. „Абсолютният рефрактерен период на AV възела продължава около 0,2 секунди, което теоретично ограничава сърдечната честота до 300 удара в минута.“

С други думи, след всеки електрически импулс сърдечните клетки се нуждаят от кратко време, преди да могат да реагират на следващия. Именно този естествен механизъм поставя граница на скоростта, с която сърцето може да работи.

„Друг възможен ограничаващ фактор е продължителността на потенциала на действие в кардиомиоцитите, която обикновено е около 200 милисекунди. И това на теория би трябвало да ограничава сърдечната честота до приблизително 300 удара в минута.“

Как тогава сърцето може да достигне 600 удара в минута?

При нарушения в нормалната физиология на сърцето обаче могат да се появят механизми, които позволяват на електрическите импулси да се провеждат значително по-бързо.

„За да бъде възможна сърдечна проводимост с честота над 300 удара в минута, би трябвало да е налице поне един обходен проводен път [допълнителен проводен път, който заобикаля AV възела], по-кратък потенциал на действие в кардиомиоцитите, както и вероятно селективно активиране на определени сърдечни клетки.“

Тези допълнителни проводни пътища могат да позволят на електрическите сигнали да заобикалят обичайния механизъм, който регулира скоростта на предаване на импулсите през сърцето.

Какво е най-вероятното обяснение

Лекарите не разполагат с достатъчно данни от самия пристъп, за да определят със сигурност какво точно го е предизвикало. По време на епизода не е направен 12-отвеждащ електрокардиографски запис, който би позволил по-прецизен анализ на аритмията.

Затова екипът посочва като най-вероятно обяснение предсърдно мъждене, съчетано с наличието на няколко допълнителни проводни пътища в сърцето.