Трудният път на жените към звездите

17 януари 2019 г., 17:02
625

Седем от първите жени, обучавани за астронавти. От ляво надясно - Джийн Нора Дженсън, Уоли Фънк, Джери Коб, Фери Трухил, Сара Рътли, Мъртил Кейгъл и Бернис Стедман.

Снимка: NASA - Great Images in NASA Description, Public Domain, Link

В ранните години на космическата надпревара (1957-1962) двама американци опитват да докажат разумна, но, както се оказва, неприемлива за времето и мястото си  теория. Те смятат, че жените са по-подходящи за космически полети от мъжете. Идеята им е смела и може да доведе до радикална промяна в разбиранията за човека в Космоса. През 1960 г. обаче трудно се възприема, че представителките на нежния пол могат да бъдат не само добри домакини, но и космонавти. Особено като се има предвид, че военната служба тогава е забранена за американките, че 75% от тях нямат кариера и че за да изтегли банков кредит или да купи „голяма стока за бита” от рода на хладилник, всяка госпожа в САЩ се нуждае от писменото съгласие на съпруга си.   

Въпреки строгото разпределение на социалните роли хирург с диплома от Харвард и генерал от американските Военновъздушни сили поглеждат от различна гледна точка и започват да обмислят възможността в Космоса да бъдат изпращани жени вместо мъже. Предположението им, че жените са по-подходящи за космическо летене, идва от научния им опит и от практиката. 

Първият от тях,

Уилям („Ранди”) Ловлейс, е физик, военен лекар и специалист по авиомедицина. Докато работи за американската клиника „Мейо”, той сътрудничи в разработването на изключително необходима маска за летене на дълги разстояния, снабдяваща пилотите с кислород по време на полет. (По това време кабините на самолетите не са херметизирани. Липсата на кислород води до грешки и злополуки при пилотите.) След като напуска клиниката, Ловлейс започва да се занимава с космически проучвания и се включва в екипа от експерти, който разработва физиологичните, медицинските и психологическите критерии за селекция и оценяване на кандидатите за космонавти.

Вторият, генерал Доналд Фликингър, е член на Специалния съвет по естествените науки на NASA (NASA Special Advisory Committee on Life Sciences) и началник космическа медицина в частта за въздушно изследване и развитие на ВВС на САЩ (Air Force Air Research and Development Command). В рамките на поста си в американското командване той дава предложение и регистрира към ВВС

първата програма за тестване на жени, които да бъдат изпратени в Космоса. За да я реализира, в продължение на месеци си сътрудничи с Ловлейс, който е негов научен съветник и дългогодишен приятел.  

Още от средата на 50-те години Ловлейс и Фликингър започват да дискутират евентуалните физически и психически реакции на жената, поставена в извънредни условия, където земната гравитация не действа. Предположението им, че жените може би ще бъдат по-подходящи за престой в Космоса, е базирано на познанията им за човешката физиология и има чисто практична цел. Двамата експерти знаят, че

жените са по-малко застрашени от инфаркт и че репродуктивната им система се смята за не толкова чувствителна към радиацията, колкото тази на мъжете. По-малката тежест на женското тяло означава по-лек екипаж, което от своя страна води до намаляване на разхода за гориво при изстрелване на ракетата. А и е нужен по-малко кислород за дишане. Освен това научните изследвания до този момент сочат, че жените могат да издържат по-дълго от мъжете в продължителна изолация и в затворени пространства.

Мотивирани от убеждението, че женското тяло и психика са издръжливи и дори имат предимства, Ловлейс и Фликингър кроят планове да тестват жени за космическите мисии. Преди още да са започнали обаче, американското правителство показва своето несъгласие. От военновъздушните сили обявяват, че няма да подкрепят програмата за селекция и обучение на жени космонавти. В отговор през 1959 г. Ловлейс стартира

частна кампания за набиране на средства. След като необходимата сума е събрана, е извършена предварителна селекция на кандидатките за космонавти. Подборът по документи отсява 19 жени. Повечето от тях са завършили висши училища за летци в САЩ. След като се записват доброволно в програмата, те са подложени на тестовете на NASA, използвани за изпитване и оценяване на мъжете космонавти. Сравнението на резултатите от тестовете е в полза на жените. 68% от селектираните по документи американки показват, че „преминават без медицински забележки”, докато при изследваните преди това мъже процентът е 56. Зад 68-те процента на жените се крие екип от 13 издръжливи и амбициозни участнички, който впоследствие ще стане популярен като „Мъркюри 13” (по името на „Мъркюри 7”, както е наречена седморката мъже – астронавти, преминали през същите тестове).

Една от избраните е Джери Коб. Тя е първата жена, която се записва като доброволец в програмата за тестване на жени.


Джери Коб пред "Мъркюри". Снимка: NASA - Great Images in NASA Description, Public Domain, Link

Полага изпитите преди всички останали и отбелязва невероятен резултат. Избрала да се занимава със самолети още на 12-годишна възраст, по време на участието си в програмата тя вече притежава няколко световни рекорда за скорост, височина и дължина на полета. Има регистрирани повече от 10 хил. часа летателно време. За сравнение - най-дългото летателно време в „Мъркюри 7” е това на Джон Глен, който може да се похвали с 5100 часа във въздуха. Джери преминава през стандартния пакет от тестове за интелигентност и изследвания на личността. Интервюират я психиатри. Електроенцефалограмата й показва, че не страда от мигрена, епилепсия, инсулти, възпалителни и съдови заболявания на мозъка и др. Капацитетът на белите й дробове е съпоставим с този на мъжете пилоти. През последния ден на предварителните тестове тялото й е потопено в

звукоизолиран резервоар, пълен с вода с температура 34,2 градуса по Целзий (температурата на кожата), с цел да бъде предизвиканo пълно лишаване от сетивни възприятия. Съдейки по заключенията от предишните експерименти с няколкостотин души, учените до този момент смятат, че 6 часа е абсолютната граница на поносимост за индивида, потопен в цистерната, преди да започне да получава халюцинации. Джери Коб прекарва там повече от 9 часа, преди научният екип да прекрати експеримента.

Твърди се, че американката показва толкова добри резултати, колкото са тези на само 2% от всички тествани кандидати за космонавти дотогава.

Нейните показатели са по-добри от данните на десетки мъже. През май 1961 г. Коб получава неформална покана за участие в космическа симулация–тренинг в американското Военноморско училище за авиационна медицина в Пенсакола, Флорида. Само след 10 дни тя показва умения, еквивалентни на тези на опитните пилоти от военноморския флот. Ръководителите на програмата за тестване са смаяни и започват да планират продължаващото изпитване и обучение на останалите 12 американки. По-късно жените вземат участие в редица крайно стресови и дори мъчителни експерименти, по време на които се използва рентгеново лъчение и електрошок.  Някои от тях се отказват от всичко друго, с което се занимават. До една показват забележителен ентусиазъм и преминават тестовете успешно.

Всичко върви добре до момента, когато

правителството на САЩ окончателно се противопоставя. Въпреки обнадеждаващите резултати и продължителното доверие на спонсорите американските управници отказват да признаят за валидни резултатите от тестването на жените в Пенсакола. При такива условия тестването не може да бъде продължено, защото използването на необходимото оборудване без официално разрешение е забранено. По-нататъшната дейност по изследванията става незаконна. Без необходимата апаратура не може да се достигне до резултати. Ловлейс няма друг избор, освен да се примири, че е зависим от волята на властите, и да прекрати програмата за тестване на жени, които да бъдат изпратени в Космоса.

Джери Коб, която показва забележителни резултати, поема формалното лидерство на жените, които искат и вярват, че могат да бъдат космонавти. Тя предприема поредица упорити опити за лобиране. Пише на тогавашния президент на САЩ Джон Кенеди и

се среща с вицепрезидента Линдън Джонсън, но Джонсън отказва да подкрепи програмата. От NASA излизат със становището, че всички кандидат-космонавти трябва да са завършили програми за управление на военни самолети, а жена не може да отговори на този критерий, защото до този момент тренировъчните училища на Военновъздушните сили в САЩ приемат и обучават само мъже (всички летателни програми, в които участват жени, са за цивилни пилоти).

Неуспехът огорчава Джери Коб, но не я отказва и тя продължава опитите си да лобира до 1965 г. Но не постига успех дори и след като през 1963 г. първата жена - рускинята Валентина Терешкова, полита в Космоса. Чак през 1983 г. ще я последва и първата американка - Сали Райд, на борда на совалката “Чаланджър”. Ще минат повече от 30 години от първите борбени стъпки до 1995, когато Джери Коб и още 10 от американките в екипа, познат като „Мъркюри 13”, ще се съберат, за да наблюдават излитането на “Дискавъри” с Айлийн Колинс – първата жена, пилот на совалка.

Автор: Невена Любенова

Коментари