Търсенето на обитаеми екзопланети въобще не е лесно начинание. Учените трябва да се съобразяват с редица фактори, включително дали светът е на правилното разстояние от своята звезда, за да има вода в течно състояние. Дали е скалист, като Земята, Марс или Венера? Разполага ли с тектонично и магнитно поле? Има ли атмосфера?

А сега към всичко това можем да добавим още един фактор – дали планетата е била засегната от други екзопланети в орбитата на същата звезда. За да проучат повече тази идея, астрономите решават да изследват ефектите, които огромното гравитационно притегляне на газовия гигант Юпитер има върху земната орбита.

Въпреки че планетите в нашата Слънчева система са доста раздалечени една от друга, те все пак са достатъчно близо, че да могат да влияят (мъничко) на орбитите си. В частност за Земята това означава, че взаимодействията ѝ с Юпитер и Сатурн (основно) могат да удължат елипсовидната форма на орбитата и да повлияят на осовия ѝ наклон (създавайки по този начин ледникови и междуледникови климатични цикли, наречени Циклите на Миланкович).

За да установят как Юпитер влияе върху ексцентрицитета на земната орбита, специалистите създават компютърни модели на различни орбити на газовия гигант. Ако ексцентрицитетът ѝ бе равен на този на орбитата на Меркурий, нашата планета щеше да е по-близо до Слънцето, отколкото е Венера, и щеше да се отдалечи от орбитата на Марс. Това щеше да направи живота на Земята невъзможен.

Някои учени смятаха, че орбитите на планети в отделни планетни системи може да са съвсем различни, а в Слънчевата система - най-оптимални за живот. Три четвърти от компютърните симулации разкриват, че Слънчевата система се разпада за 10 милиона години, тъй като Юпитер прави орбитите на другите планети нестабилни, изхвърляйки небесни тела в далечния космос или сблъсквайки ги помежду им, а останалата една четвърт - че Земята остава подходяща за живот.

По мнението на астрономите, получените резултати оборват хипотезата, че условията на Земята, способстващи за поява на живи организми, са уникални във Вселената. Планетите, които са оптимално отдалечени от звездата си, би трябвало да имат подходящ ексцентрицитет и да са потенциално обитаеми.

Изследването е прието за публикация в The Astronomical Journal и е достъпно онлайн в arXiv.