Да откриеш планета

23 април 2019 г., 18:32
1373

Shutterstock

От дълбока древност хората проявяват интерес към небето. Отначало те забелязали, че нощем на него светят многобройни точици, които днес наричаме звезди. Тогава, разбира се, никой не осъзнавал колко далеч са те, но всички били запленени от красотата им.

По онова време възникнала и идеята за разделянето на небето на съзвездия, оформени от най-ярките звезди. Постепенно цялото небе било населено с митични герои, богове и животни, различни за всяка цивилизация. За хората тогава тези съзвездия били вечни и неизменни, защото звездите в тях са били видимо напълно неподвижни една спрямо друга. Наред с тях обаче били забелязани и други звезди, които променяли своето място по небето много бързо. Те били наречени „планети”, което на древногръцки език означава блуждаещи.

Днес ние знаем, че те се намират многократно по-близо до нас, отколкото и най-близките „неподвижни” звезди и че заедно със Земята влизат в състава на Слънчевата система. Но кой, кога и как е успял да открие всяка една от тези планети?

Започваме с най-близката до Слънцето.

Меркурий се наблюдава трудно,

защото винаги на небето се вижда много близо до звездата ни. Най-ранните данни за нейното наблюдение датират от 14. век пр.н.е. от древните вавилонци. Те забелязали, че тази „звезда” се движи твърде бързо спрямо другите планети и се появява ту на вечерното, ту на сутрешното небе. Затова я кръстили Набу - в чест на бога вестоносец от своята митология.

Всъщност древните гърци също забелязали Меркурий. Когато бил видим вечер, го наричали Хермес, а сутрин – Аполон. През 4. век пр.н.е. разбрали, че това е един и същ обект. Интересен е фактът, че древните арабски астрономи са успели да оценят дори размера на планетата, като тяхната стойност се отличава само с 1% от известната днес. Още в сравнително древни времена става ясно, че орбитата на Меркурий се завърта (прецесира). Това служи и като потвърждение на общата теория на относителността на Айнщайн от началото на 20. век.
    
Венера от най-древни времена

е била наблюдавана като най-ярката звезда на небето сутрин или вечер, затова е наричана Зорница и Вечерница. Ето защо е много трудно да се определи кога точно е била забелязана за първи път. През 6. век пр.н.е. Питагор установил, че това всъщност е един и същи обект, макар да мислел, че Венера обикаля около Земята. През 1032 г. персийският астроном Авицена наблюдавал за първи път преминаване (пасаж) на Венера пред диска на Слънцето.

През 17. век, малко след като насочил телескопа към небето за първи път, италианският астроном Галилео Галилей открил, че тя показва фази подобно на Луната. Това той използвал като аргумент в подкрепа на хелиоцентричната система. През 1761 г. от Михаил Ломоносов е била открита и венерианската атмосфера по време на неин пасаж пред Слънцето. 
    
Марс също е много ярък, 

особено когато е най-близо до Земята. Неговият червен цвят се различава много лесно и по тази причина бил кръстен на древноримския бог на войната. Първото му отбелязване като „блуждаеща звезда” е през 1534 г. пр.н.е. от древните египетски астрономи. Вавилонците извършвали систематични наблюдения на местоположението на Марс относно звездите, като били силно озадачени от неговото обратно (ретроградно) движение. То се наблюдава около моментите на максимално сближаване между него и Земята и всъщност от наша гледна точка се вижда как Земята го „изпреварва” и сякаш Марс се движи обратно.

Планетата станала обект на активно изучаване след изобретяването на телескопа през 17. век. Йохан Кеплер е първият астроном, определил разстоянието до него със сравнително висока точност. През 19. век италианецът Джовани Скиапарели открил, че Марс е набразден с огромни, както той ги нарича, „канали”, приличащи на реките на Земята. Това силно заинтригува научната общност, защото в началото се предполага, че в тях може би има вода и съответно живот. Спътниците на Марс - Фобос и Деймос, са открити през 1877 година. 
    
Първите документирани наблюдения на Юпитер

датират от второто хилядолетие преди новата ера от астрономите във Вавилония. Известно е, че около най-голямата планета в Слънчевата система обикалят множество спътници, като четирите най-ярки от тях (Ганимед, Йо, Европа и Калисто) са наречени Галилееви. Всъщност според китайските историци те за първи път са били забелязани от Дан Ге, древен китайски астроном, през 362 г. пр.н.е. Това не е невъзможно, защото техният блясък е на предела на видимостта с просто око.

През 60-те години на 17. век италианско-френският астроном Джовани Касини открил цветните ивици на Юпитер, а също и това, че периодът на въртене на планетата около оста й не е един и същ за различните нейни части. Това била първата крачка към осъзнаването, че Юпитер е съставен предимно от газове, а не е с твърда повърхност. Няколко години по-късно датчанинът Оле Рьомер успял да определи скоростта на светлината по наблюдение на затъмненията на Галилеевите спътници от сянката на планетата. 
    
Сатурн - последната планета, известна преди изобретяването на телескопа. 

Тя носи името на древноримския бог на земеделието. Още в древна Вавилония са знаели, че и Сатурн е част от „блуждаещите звезди”. Птолемей от Александрия успял да определи параметрите на неговата орбита, наблюдавайки движението му по време на опозиция.

В индийския документ от 5. век от н.е., известен като Surya siddhanta, е определен диаметърът на планетата с грешка от около 1% спрямо сега известната стойност.

След изобретяването на телескопа Галилей открива и най-отличителната особеност на Сатурн - неговите пръстени. Първоначално той ги помислил за два кръгли обекта, разположени от двете страни на планетата, и бил убеден, че това са спътници. Малко по-късно Кристиян Хюйгенс, използвайки телескоп с по-голямо увеличение, установил, че това са пръстени, и открил най-големия спътник – Титан. Няколко години след това Касини открил и следващите четири спътника на Сатурн – Япет, Рея, Тетида и Диона, а също така и огромния процеп в пръстена, носещ неговото име.

Уран и Нептун са следващите два газови гиганта. Те не са видими с невъоръжено око (Уран е точно на предела на видимостта) и затова не са били открити преди изобретяването на телескопа.

Пръв бил забелязан Уран,

 като за негов официален откривател се приема английският астроном Уилям Хершел, а годината на откриването му е 1781. Всъщност има доказателства, че първият, който е наблюдавал Уран, не е той, а сънародникът му Джон Флемстийд. Първото наблюдение на планетата било осъществено през 1690 г., но тогава тя била помислена за звезда и била подмината. След него още няколко астрономи наблюдавали Уран, но никой преди Хершел не осъзнал, че това всъщност е планета. Самият той забелязал движението спрямо звездите на този нов обект, но дълго време мислел, че става дума за комета. Малко по-късно открил и първите два спътника – Титания и Оберон.

Дълго време Уран е бил наблюдаван само като точка и за неговата структура нищо не се знаело, освен че е синьо-зелен на цвят. Подробности за него бяха научени едва след като той бе посетен от няколко космически апарата.

Нептун е първата планета, открита по изчисления.

Това станало на 23 септември 1846 г. от Йохан Гале. Преди това френският астроном Алекс Бувер установил, че нещо сякаш смущава орбитата на Уран и той не се движи така, както би трябвало, ако му действаше само Слънцето. Това го кара да заподозре, че в близост до Уран има някаква голяма планета. Бувер дори предрича мястото, на което Нептун би трябвало да се намира, и действително планетата се оказва на около един градус от там.

Малко след това Гале открил и най-големия му спътник - Тритон. Поради голямата си отдалеченост Нептун дълго време е бил наблюдаван само като точка, без никакви подробности. През 1989 г. покрай него премина сондата „Вояджър 2” и направи доста подробни снимки на газовата му повърхност. Планетата носи името на римския бог на моретата, защото има небесносин цвят.

Струва си да обърнем внимание и на Плутон.

До 2006 г. той бе смятан за планета, но тогава с решение на Международния астрономически съюз бе детрониран до планета джудже. През последните десетилетия бяха направени много открития на обекти с размери, по-големи от тези на Плутон, което наложи да се преразгледа дефиницията за планета. Той просто е най-ранно откритият такъв обект, като за първи път бил забелязан на 18 февруари 1930 г. от американеца Клайд Томбоу. От Земята той се наблюдава много трудно и дори с най-мощния телескоп се вижда просто като звезда. През 1978 г. бил открит и първият спътник на Плутон – Харон. Негов кръстник станал американският астроном Джеймс Кристи. Той забелязал, че на една от получените фотографии планетата изглежда сякаш двойна. Плутон има още два спътника – Хидра и Никта. Те бяха открити съвсем наскоро, през 2005 г., от космическия телескоп „Хъбъл”.

Изучаването на Слънчевата система продължава до ден днешен. Въпреки че вероятността да има останала голяма планета, която да не е открита, е почти нулева, ние постоянно се натъкваме на малки обекти – комети и астероиди. Тяхното изследване със сигурност ще се окаже ключово за разбиране на формирането на планетната система, което е все още открит въпрос.

Никола Каравасилев

Коментари