През 17. век, малко след като насочил телескопа към небето за първи път, италианският астроном Галилео Галилей открил, че тя показва фази подобно на Луната. Това той използвал като аргумент в подкрепа на хелиоцентричната система. През 1761 г. от Михаил Ломоносов е била открита и венерианската атмосфера по време на неин пасаж пред Слънцето.
Марс също е много ярък,
особено когато е най-близо до Земята. Неговият червен цвят се различава много лесно и по тази причина бил кръстен на древноримския бог на войната. Първото му отбелязване като „блуждаеща звезда” е през 1534 г. пр.н.е. от древните египетски астрономи. Вавилонците извършвали систематични наблюдения на местоположението на Марс относно звездите, като били силно озадачени от неговото обратно (ретроградно) движение. То се наблюдава около моментите на максимално сближаване между него и Земята и всъщност от наша гледна точка се вижда как Земята го „изпреварва” и сякаш Марс се движи обратно.
Планетата станала обект на активно изучаване след изобретяването на телескопа през 17. век. Йохан Кеплер е първият астроном, определил разстоянието до него със сравнително висока точност. През 19. век италианецът Джовани Скиапарели открил, че Марс е набразден с огромни, както той ги нарича, „канали”, приличащи на реките на Земята. Това силно заинтригува научната общност, защото в началото се предполага, че в тях може би има вода и съответно живот. Спътниците на Марс - Фобос и Деймос, са открити през 1877 година.
Първите документирани наблюдения на Юпитер
датират от второто хилядолетие преди новата ера от астрономите във Вавилония. Известно е, че около най-голямата планета в Слънчевата система обикалят множество спътници, като четирите най-ярки от тях (Ганимед, Йо, Европа и Калисто) са наречени Галилееви. Всъщност според китайските историци те за първи път са били забелязани от Дан Ге, древен китайски астроном, през 362 г. пр.н.е. Това не е невъзможно, защото техният блясък е на предела на видимостта с просто око.
През 60-те години на 17. век италианско-френският астроном Джовани Касини открил цветните ивици на Юпитер, а също и това, че периодът на въртене на планетата около оста й не е един и същ за различните нейни части. Това била първата крачка към осъзнаването, че Юпитер е съставен предимно от газове, а не е с твърда повърхност. Няколко години по-късно датчанинът Оле Рьомер успял да определи скоростта на светлината по наблюдение на затъмненията на Галилеевите спътници от сянката на планетата.
Сатурн - последната планета, известна преди изобретяването на телескопа.
Тя носи името на древноримския бог на земеделието. Още в древна Вавилония са знаели, че и Сатурн е част от „блуждаещите звезди”. Птолемей от Александрия успял да определи параметрите на неговата орбита, наблюдавайки движението му по време на опозиция.
В индийския документ от 5. век от н.е., известен като Surya siddhanta, е определен диаметърът на планетата с грешка от около 1% спрямо сега известната стойност.
