Научих, че животът с жена е изкуство. Не е като нещата, които четете в любовните романи. Така например разбрах, че дългата коса на жена ми не е само за красота, женственост, чар и красиви вълни, стигащи чак до кръста й. Тя означава задълбоченост и внимание – най-вече от моя страна. В края на краищата, докато е в леглото, не трябва да забравям да махна косата й от възглавницата, преди да легна до нея. В края на краищата това се превръща в навик.

Научих, че ако се чувства унила, трябва незабавно да я прегърна, да разбера какъв е проблемът и след това – да я успокоя. При мен нещата не работят по този начин. Когато съм в лошо настроение, не обичам хората да ми задават въпроси и да се опитват да измъкнат информация от мен. За да се справя с тези моменти, трябва да съм сам.

Научих, че въпреки че ме моли за помощ, тя винаги очаква аз сам да й я предложа. „Не се притеснявай, скъпи, аз ще го направя“, „О, самичка ще се го свърша…“ Не, няма! По-скоро очаква да й помогна. Особено важно е тя да се чувства жена, а не кон. Когато й забраних категорично да вдига вещи, по-тежки от букет рози, лошите й настроения станаха рядкост. Жена ми започна да се усмихва все по-често.

Научих се да гледам на жена си не само като на онази, с която споделям легло, баня или кухненска маса. Тя е и приятел, в чийто думи трябва да се вслушвам внимателно. Дори и на пръв поглед да изглежда така, сякаш не говори за нищо конкретно. Жената не е мистерия, не. Мога да получа ясен отговор от жена си по всякакви въпроси.

Просто трябва да бъда по-внимателен. Тя винаги изразява нуждите си с голяма яснота. Абсолютно винаги. Винаги ми е странно, когато чуя, че някой не може да разбере какво иска жена му. Може би просто отказва да разбере.