Тя отново тръгнала по широкия път на живота. Огорчението и разочарованието били заедно с нея. Замислила се дали да не се върне при Самосъжалението, защото Лицемерието било успяло да подтисне надеждата й. Тъй като знаела какво я чака назад, а все пак зрънце надежда живеело все още в нея – тя избрала неизвестното бъдеще.
Минало време. Душата се скитала – понякога тя завивала по стръмни пътеки и по-малки пътища, слизайки от широкия път. Един ден, когато през мислите й за пореден път преминала идеята да се върне вкъщи, тя седнала на един крайпътен камък, за да си почине. В далечината виждала слънцето, което светело силно.
Само след няколко минути тя разбрала, че слънцето всъщност се движи към нея. Това й се видяло много интересно и решила да изчака, за да види докъде ще стигне. Оказало се, че това не е слънцето, а някой приближава. Душата забелязала, че този някой й маха. С приближаването си той придобивал видими очертания.
Оказало се, че това е Светлината. Душата не била чувала за нея и не била я срещала досега. След като се запознали, Светлината й предложила да се скитат заедно, за да си правят компания. Душата усещала чистотата на Светлината. Нямала притесненията, които я обзели, когато се запознала с Лицемерието.
Светлината предложила маршрут, по който да минат – заявила, че е непознат и за нея самата, но била чувала от нейните прабаба и прадядо, че всеки, който е тръгвал по него, намира себе си. Душата се съгласила и приключението започнало за нея. Тя си обещала да не се зарежда с надежди, въпреки че й било много трудно, защото у нея вече напирали положителните мисли.
Само след няколко дни очите й свикнали да гледат Светлината, въпреки сиянието й, което някак се засилвало на моменти – най-често, когато се усмихвала.
Около седмица, след като тръгнали от онзи крайпътен камък, те стигнали до подножието на една много висока скала. Светлината й казала, че ще изчакат да се стъмни и тогава ще се качат на върха. По залез слънце двете се изкачили на върха. Светлината казала на Душата да затвори очи и когато ги отвори хубаво да се вгледа в далечината. Душата затворила очи за минута и когато ги отворила видяла хиляди, хиляди светлинки, които всъщност не били само пред очите й, а около цялата скала.
- Колко много светулки има тук, казала Душата.
- Това не са светулки, отговорила Светлината.
- А какво?
Светлината се изправила и се усмихнала преди да заговори, а сиянието й се усилило, Душата примижала.
- Това си ти.
- Как така аз? – попитала Душата.
- Това са хората по света, в които ти живееш.
- Но аз съм тук на тази скала и просто гледам напред.
Светлината отново се усмихнала и продължила.
- Всички, които срещна досега, след като излезе от дома си - Фалша, Лъжата, Измамата и Лицемерието, наистина са част от хората, но истината е, че това, което ги кара ежедневно да стават сутрин и да излизат на борба със стихиите си ти. Баба ти винаги имаше бисквити за теб, защото знаеше, че трябва да се храниш с доброта и да растеш голяма и силна. Колкото повече от себе си раздаваш на хората, толкова повече те не поглеждат назад, както ти не се върна при Самосъжалението.
Душата не вярвала на думите, които чува. Та тя била съвсем обикновена, как би могла да е отговорна за толкова много хора и как така живеела във всеки от тях? Проумяла какво й казва Светлината едва когато й казала, че в нейно лице е намерила истински приятел, от който е имала нужда.
Душата усещала, че това е истина и виждала в далечината, че там, където хората са заедно с приятелите си и са себе си, светлината в душите им е по-голяма и по-силна. Тогава тя разбрала, че срещата й със Светлината не е случайна.
За първи път, откакто се запознали, тя й подала ръка и отново погледнала от скалата. Почти нямало място, където да не греело по-силно. Това било едва началото на нейното пътуване заедно с истински приятел. Всичко, което знаела е, че няма връщане назад.
...
Тялото е сбор от тъкани, органи и кръв. Това, което различава тъканите, органите и кръвта в различните човешки обвивки е Душата.
Затова и до днес не е измислено как да се трансплантира Душа, защото тя е неуловима и уникална, а близките хора, които просто те обичат, са Светлината, която кара Душата да грее.
Затова търсенето няма край... че кой не би искал да свети :)
