Живяла някога една Душа. Докато била малка родителите й много се притеснявали, че не се храни добре. Държали я с часове на масата, но тя все им обяснявала, че се храни от игри със своите братя и сестри.

Разказвала им колко се забавлява и как усеща, че може да лети. Какво да правят те, всеки път й разрешавали да се върне към игрите, за да се чувства добре. Душата знаела, че когато огладнее винаги може да отиде при своята добра баба и тя тайничко ще е скътала за нея някоя бисквитка, с която да се засити. На Душата не й трябвало много – достатъчно й било да види усмивката и разбирането по лицата на близките си.

Така расла и порасла Душата, в игри и забавления. Душата не била красавица. Външно била съвсем обикновена, но вътрешно усещала, че добрите хора ще видят нейната красота. Тези, които тя срещала и обиквала в миг, на тях щяла да се постарае да им я покаже. Макар да не вярвала, че с годините ще се разхубави – това било факт. Тя носела неподправен чар, който привличал хората.

Порастването й всъщност било едно пътуване, което нямало как да отложи. Докато растяла тя срещнала Фалша, Лъжата и Измамата. Те били много красиви и много добре облечени. Често й разказвали безкрайно забавни и интересни истории, които я карали да се усмихва и да повярва, че може да продължи да води живот, изпълнен с доверие и игри. Душата вярвала силно в приятелството.

Съвсем скоро обаче Душата разбрала, че въпреки кръговрата на живота, чистотата, която носела не можела да съжителства с тези чисти на външен вид приятели. Фалша, Лъжата и Измамата били неразделни. Те винаги гледали себе си и това да побеждават. Никога не оставяли хората да победят. Вселявали се в сърцата им и чрез лъскавите си опаковки отравяли сърцата им. Превръщали ги в зли същества, които сеели по света нещастие.

По това време Душата не осъзнавала своята сила. Тя продължавала да усеща себе си като съвсем обикновена и незабележима частица. Опитала се да покаже на Фалша, Лъжата и Измамата, че могат да съграждат, а не само да рушат, но те не я чували. В ушите им звучали само собствените им гласове. Те никога не чували сърцата преди да ги покварят – оставяли ги да им се доверят, както първоначално направили и с Душата, и след това малко по малко ги обсебвали изцяло.

Мечтата на Душата да има истински приятели била разбита. Тя прекъснала всяка връзка с Фалша, Лъжата и Измамата, макар да откривала частица от тях в почти всеки срещнат човек.

Душата започнала да усеща в себе си разочарованието. Много скоро след като това усещане се появило тя срещнала Самосъжалението. Всъщност то се оказало много добър приятел. Всеки ден я подкрепяло да остане в същото положение и да не се опитва да избяга от реалността. За Самосъжалението застоят и вглеждането в миналото били най-разумните действия.

Бъдещето било прекалено несигурно, за да му отдаваш прекалени надежди. Самосъжалението често обяснявало на Душата, че надеждите и очакванията водят само до разочарования. Душата усещала, че то има право, думите му звучали съвсем логично.

Минало малко време и Душата попитала Самосъжалението:

- Ти никога ли не си се питало какво би станало, ако се опиташ отново да си намериш приятели?

- Защо да си задавам подобни въпроси, те са изпълнени с фалшиви надежди. Ти сама каза, че си срещата Фалша, Лъжата и Измамата, а в бъдещето няма как да не ги срещнеш отново.

- Защото въпреки тях, аз продължавам да вярвам, че в хората има доброта и мисля, че мога да я усетя.

- Много от моите хора, които са живеели с тази илюзия, след всеки опит са се връщали при мен. И до ден днешен живеем заедно и аз съм част от живота им.

- Наистина ли? – попитала Душата. А защо не се опиташ да ги подтикнеш да опитат пак? Трябва ли безвъзвратно да загубим надежда за доброто?

Самосъжалението я погледнало учудено и казало:

- Единици са тези, които не са се върнали при мен. Истината е, че аз не мога да съжителствам с надеждата. Когато тя порасне в сърцата на хората, те отказват да се върнат при мен.

В този момент Душата разбрала защо Самосъжалението било толкова разбиращо и подкрепящо миналото. Бъдещето за него означавало да надскочиш всичко до момента и да повярваш отново.

Разговорът отеквал в ушите на Душата няколко дни. Една сутрин, когато Самосъжалението обикаляло из сърцата на хората, Душата му оставила бележка: "Благодаря за разбирането. Надеждата живее в мен". Тя поела по широкия път на живота и била убедена, че следващата й среща ще е с истински приятел.

Душата срещнала хора с добри намерения към нея, които й предложили да им помогне с жътвата и да припечели малко жълтици. Тя приела да им помогне, ако не й плащат, защото така щяла да усети отново онази емоция от детството, когато помагала на братята и сестрите си и щяла да се почувства заситена с положителни емоции. Въпреки това жътварите настояли да й платят.

На полето Душата срещнала Лицемерието. То било много любезно и мило с нея. Показало й как по-бързо да коси, да прави бали, макар че тя вече знаела тези неща. Душата усещала, че може да му се довери, но същевременно нещо я спирало. Те водели кратки разговори, докато Душата работела, а Лицемерието си почивало в сеното.

След няколко дни на усърдна работа Душата се чувствала одухотворена. Работата й споряла. Тя забелязала, че Лицемерието всеки ден ходи при жътварите и когато си тръгва от там потрива доволно ръце. Усмивката на лицето му била някак странна и един ден тя решила да попита жътварите какво се случва в края на всеки ден.

- Здравейте, добри стопани. Можете ли да ми кажете защо всеки ден Лицемерието идва при вас и си тръгва с неопределима за мен усмивка?

Жътварите погледнали Душата недоумяващо и й казали:

- В края на всеки ден ние даваме на работниците заработените жълтици. Още на втория ден Лицемерието дойде при нас и ни каза, че ще взима и твоите жълтици, защото те е научило на всичко, което правиш и те надзирава да си вършиш работата добре.

- Но аз искам да ви помогна без да ми плащате и не искам вашите жълтици. Вие ми давате храна и подслон, а Лицемерието не ме е научило на нищо и нямаме никаква уговорка.

Душата разбрала, че любезността на Лицемерието била само за да получи изгода от нея. Това безкрайно я огорчило и тя казала на жътварите, че си тръгва, защото не иска Лицемерието да продължава да ги обира под претекст, че всъщност им помага.