-Не мога да повярвам, че имаше свободно място за паркиране! Какъв късмет!
-И времето се оказа чудесно днес! Добре, че избрахме средата на седмицата, за да дойдем. Сигурна съм, че към края и през уикенда обикновено е пренаселено.
Бяха облекли по-новите си пролетни тоалети, защото със сигурност в музея разрешаваха да се снима и искаха да запечатат посещението си в него за собствен спомен и за поколенията. Положително някоя пра-пра-внучка щеше да се забавлява искрено с вида и облеклото им – нека поне ѝ покажеха най-доброто от гардероба си.
–Бат е прекрасен, не очаквах, че толкова ще се различава от останалите английски градове.
-Е, ние не сме видели всички английски градове!
-Не сме ли? Като видиш един – все едно си виждал всичките!
-Май, май, горе-долу е така…
Двете се разсмяха и продължиха по една от главните улици на Бат. Интересно им беше да видят на живо това, за което само бяха чели до сега. Централната стара част на Бат е била построена за нова в средата-края на XVII век. Сградите изглеждаха като сиропирани с пчелен мед, защото също както Мец, Бат е бил построен от специален местен тъмножълт варовик. Река Ейвон лениво се стелеше измежду сградите и под красивите мостове.
–Kралица Ана прекарвала по-голяма част от времето си тук поради ползата за здравето си от единствените на Острова минерални бани. Така Бат се е възродил от забравата и постепенно станал лятната столица на Великобритания. За това подхванали и строителството в края на XVII век. Хората от висшата класа пристигали през април/май с лодки по каналите и по реката, представяш ли си каква забава е било? Сега подобни лодки са само за туристите.
– Виждала съм, че може да се наеме такава лодка и да се обиколи цяла Англия по вода. Водните пътища, по които са карали въглища, дърва, храна и всякакви стоки за и от Лондон из цялата страна, са много добре поддържани. Има си специално организирани ваканции и карта за обиколки, звучи интересно. Трябва и ние да направим това някой път, поне за седмица. Има хора, които дориживеят на такива лодки по каналите и до днес, казват, че е много по-евтино и романтично от сушата.
Двете дами спряха за миг да се полюбуват на гледката. Пред тях стоеше достолепен един от четирите моста в Европа, ползван и за действащ търговски център. Водата очевидно беше едно от основните богатства, но и предизвикателства за града.
-Четох някъде, че поради постоянните наводнения се е наложило да повдигнат целия Бат с един етаж. Всяка къща е получила правото, което всъшност е било задължение, да вдигне сградата с един цял етаж. Така това, което до тогава е било първи етаж е останало нещо като мазе. Толкова необичайно за Англия, тук знаеш, че мазета нямат.
-Да, така е, мазетата тук биха събирали само вода. После, ако остане време, можем да отидем до най-старата част на Бат, където се продават известните хлебчета: Sally Lunn’s bunns. Заслужава си да видим пекарна, издържала в бизнеса цели 600 години! И Нейно Величество Джейн е преяждала редовно с тях! Има цяла стая, посветена само на нея в пекарната. Можем да поседнем и да похапнем и ние там.
-Ох, давай да вървим към музея сега, всичко друго – после!
Тръгнаха с енергична крачка по гладките каменни улици на Бат. Личеше си, че е първият град в Англия, в който улиците са били построени необичайно широки. Това се е наложило поради постоянните свади между дамите с огромните кринолини, които не можели да се разминат по време на така важните вечерни разходки.
-Представяш ли си ги как са вървели с избръсната три пръста след челото коса и нарисувани други три пръста над очите тънки черни вежди? Било е задължително да са с високо чело и високи вежди и те са го постигали с много жертви. Какво ли не правим за модата… Добре, че след това са дошли скромните рокли с високи талии от регентския период. Изобщо модите на Джорджианска епоха, както в Англия наричат нео-класицизма, са доста забавни, не намираш ли?
-Разбира се, направо смехотворни на моменти. Така, както ще бъдем ние за хората след два-три века. Между другото, нейно Величество Джейн е живяла на четири адреса в Бат, единия е на тази улица. Може би сега има само плака някъде, но всъшност не съм сигурна. Харесва ми, че е живяла на „Gay street“. „Гей“ означава най-вече весел и забавен – най-подходящото определение за книгите ѝ!
И както си вървяха така в шеги и закачки, пред тях изведнъж изскочи музеят.
А отпред ги чакаше не друг, а самата Джейн Остин.
Музеят изглеждаше препълнен, защото посетителите чакаха на опашка за билети дори в предверието. Двете дами пристъпиха входната врата с истинско благоговение. Вече два века Джейн Остин беше икона за милиони читатели, а напоследък с развитието на интернет и социалните мрежи се бе превърнала в религия, символ-вероюто на която гласеше: „Джейн Остин е топло одеало в студена зимна нощ, приятел в самотен ден и прозак-ксанакс коктейл за Джейнитките“. Дами-джейнитки от цял свят се присъединяваха, правеха клубове и фестивали по места и отбелязваха всяка важна дата в живота както на самата Джейн, така и на героите ѝ. За най-големи късметлии се смятаха тези джейнитки, които можеха да присъстват на ежегодните септемврийски празненства по случай рождения ден на Джейн в самия Бат, но последователите в останалата част на света компенсираха с многолюдие, ентусиазъм и религиозна лоялност.
-Дами, мога ли да ви помогна с нещо? – кадифеният мъжки глас звънна в ушите на по-младата дама и накара веждите на по-възрастната да отскочат до половината на челото.
-Ах, благодарим, да, ако може да ни съдействате за някакви билети с предимство, моля?
-Опасявам се, че се налага да изчакате на опашката. За съжаление нямаме приоритетна продажба на база красота, което би ви спестила чакането изобщо. – Младият джентълмен се усмихна така искрено и топло, че двете дами въздъхнаха дружно и звучно с едно мажорно „оооо…“ и ръце на сърцата, забравили всичко друго наоколо.
-Ясно ни е, че това е заучена реплика за успокояване на нервни клиентки, но се справихте брилянтно, поздравления! – прошепна му съучатнически по-зрялата дама и изракопляска дискретно и безшумно, загърбила опашката, която хвърляше хищнически погледи към тях. Нека завиждат!
–Мистър Дарси? Вие ли сте? – Изчурулика с най-блажния си тон и сплетени под брадичката пръсти по-младата дама, докато пърхаше с красивите си и добре подготвени предварително за снимки мигли към младежа.
-Аз съм Мистър Найтли. – посочи табелката младият мъж. – Мистър Дарси отиде да обядва, защото беше на смяна на входната врата от сутринта и има нужда да се подкрепи.
-Мистър Найтли, би трябвало да сте на 37г., а вие не изглеждате на повече от 15. Направо се учудвам, че са ви взели на работа. – вметна риторично по-опитната дама.- „Ема“ е книгата, която Джейн въпреки нежеланието си се налага да посвети на крал Джордж. Кралят е намекнал пред приближените си, че се надява да получи някоя нейна книга с лично посвещение, защото Остин е любимата му писателка. Тя никак не харесвала този монарх, но нали знаете: „Кралският намек е кралска заповед“ и се наложило да се подчини. За отмъщение обрисувала вас, Мистър Найтли като истински антипод на монарха. – Поради липса на ветрило по-възрастната дама замаха многознайно и енергично пред лицето си с ключовете за колата, за да демонстрира сериозност и сигурност в мнението си.
Мистър Найтли се засмя.
-Да, вярно е, че работя само от месец тук и не знам всички подробности, но уча всеки ден. Не знаех, че трябва да съм на 37, утре ще се опитам да изглеждам по-стар. А докато се налага да изчакате на опашката – разгледайте ето тук. Ветрило много би отивало и на двете ви, наистина. Можете да разучите езика му, а после и да се снимате вътре. Имаме и даваме на посетителите и ветрила, и дрехи.
-Ласкател! Благодарим. – закимаха дамите в гърба на Мистър Найтли, докато той се отдалечаваше обратно към входната врата, където вече го дебнеха лакомо за разпит и оглед група пресни азиатски джейнитки. Бяха пропътували половината земно кълбо, за да прекрачат тази врата и облечената в плът мечта, която вървеше лъчезарно и обещаващо срещу тях вече ги караше да си мислят, че пътуването си е струвало.
Каква е магията на Джейн Остин, чудеха се двете дами, докато наблюдаваха хората на опашката около касата – толкова различни и все пак толкова еднакви в едно отношение – светът на Джейн Остин за всички тях беше реален и жив.
Музеят представляваше типична стара батска градска къща и беше подреден така, че да улови най-вече духа на Остин и сътворения от нея Пембърли. В този музей трябва да се отиде подготвен предварително, защото никой тук не разказва подробности, които всеки поклонник би трябвало да знае. Като например това, че Джейн е седмото дете в семейството на енорийски свещеник. В тези времена разделените спални били единствения контрол на раждаемостта, а това, че майката оцелява след всяко раждане, за да се грижи за всички се считало за истински късмет. Семейство Остин били много прилични хора от средния-нисък слой на аристокрацията. Успели да уредят синовете си: Джеймс наследил свещеничеството на баща си, Джордж бил с психически отклонения и прекарал по-голямата част от живота си под специални грижи, Едуард бил даден за осиновяване на бездетен, богат братовчед, когото наследил, Хенри се оженил за богатата вдовица на френски аристократ, а Франк последвал твърдата си натура и станал военен, повлиявайки на най-малкия – Чарлз, който пък стигнал до чин адмирал. Касандра била по-голямата и единствена сестра на Джейн и след като годеника ѝ починал внезапно в Индия, тя прекарала живота си с майка си и с Джейн и никога повече не помислила за брак.
Двете дами най-накрая се добраха до касата. Там ги посрещна приятно момиче, извадено от Джорджианската епоха.
-Здравейте, аз съм Джейн Бенит. Как сте днес?
-Прекрасно – отговориха заедно двете дами. – От толкова време искаме да дойдем и ето, че днес успяхме. Завиждаме ви на работата!
-И аз си завиждам! Още не мога да повярвам, че дори ми плащат за това да идвам всеки ден тук и практически да прекарвам дните си в къщата на Джейн Остин! Моля, тръгнете от ляво надясно по часовниковата стрелка, за да направите обиколка на къщата и да дойдете отново тук. Тогава можете да си закупите и сувенири, вместо да си ги купите сега и да ги разнасяте с вас по време на обиколката.
Двете дами се съгласиха, че това звучи много разумно и заситниха с потока хора към първата стая, заобикаляйки двама китайци баща и син, които седяха на два стола до касата и гледаха като зомбирани наоколо. Личеше, че току-що са завършили обиколката на музея. Интересно им стана еднаквото изражение върху мъжките лица от всяка раса и на всяка възраст след какъвто и да било досег с Джейн Остин – книга, филм, музей. Това изражение можеше да се определи като нещо средно между натровени и облъчени и изразяваше пълно и необратимо примирение с реалността, каквато и да е тя. Майката – джейнитка от своя страна обикаляше като дрон над вражеска база из сувенирния магазин и събираше грабливо в няколко торби всичко, което можеше да се побере в тях. По вида ѝ личеше, че проблеми с плащането и носенето на торбите няма да има. Беше ясно кой командва в това семейство – и двамата мъже изглеждаха идеално дресирани. Видно беше и защо бащата не се е самоубил до сега – нямаше разрешение от жена си да го направи, а без разрешението ѝ не би посмял и да си го помисли. Религията на джейнитките няма граници и е всеобхватна за жените от всяка точка на земното кълбо, където Остин е преведена и разрешена за четене. Милост към мъжете в нея няма, особено към тези, които дръзнат пряко или прикрито да не споделят ентусиазма на джейнитизма.
Коридорът към първата стая беше затъмнен като пътечка към олтар с висящи по стените икони на Джейн Остин.
-Дали е допускала и за миг, че един ден тези помещения ще станат място за преклонение пред нея… – Двете дами разгледаха репродукциите, но вниманието им бързо се пренасочи към вътрешната стая, от където се чуваха смехове.
От тесния, тъмен коридор попаднаха в едно отлично устроено и осветено студио. Участници в снимачната сесия бяха самите посетители. Мила служителка играеше ролята на гардиобиер-пазач и съблюдаваше джейнитките да не си извадят очите, докато избират ветрила, рокли и бонета за снимките. Вляво зад нея се намираха декори на стая, аранжирана като в джорджианския период. А точно зад гърба ѝ беше изправен восъчния Мистър Дарси, ах… Милата служителка вардеше като орлица най-вече него, защото за разлика от живия (обядващ в момента) Мистър Дарси на входната врата – този беше безсилен да се пази сам от безпощадно налитащите го джейнитки.
Всеки имаше право безплатно да си хареса облекло и да се снима на воля из стаята и с Мистър Дарси. Малко са местата с толкова щастие на едно място! Интересна подробност беше логичното наличие на десетина рокли и само два мъжки костюма, които изглеждаха почти неизползвани.
Наблизо беше вратата на Милинерс шоп – най-модния магазин на Бат по времето на Остин за дрехи, шапки, ръкавици, бельо, блузони, долни ризи, мъжки ризи, наметала, копчета, панделки и всякаква галантерия. Времената са разрешавали да се поноси една дреха и след това да се занесе обратно в Милинерс за цялостна поправка. Майсторите там са преправяли старото като ново, за да е в крак с по-новата мода.
-Били са чудни времена – цял ден да се чудиш какво да облечеш, за да отидеш вечерта на забава! – разсъждаваше младата дама на глас и получи одобително поклащане на глава от няколко посетителки наоколо.
-Остин всъшност не е харесвала Бат. В романите си е разказвала по един забавен начин за реалностите в обществото – богатите се държали високомерно с бедните, родителите често били глупави и предпочитали синовете пред дъщерите си, пасторите угодничели на съответния благородник, за когото работели, момичетата от по-богатите семейства се присмивали и унижавали по-бедните, младите неженени мъже (особено военните) били истинска опасност за морала на момите. Писането пък било просто забавление за свободното време на скучаещи дами. Научните, сериозни книги по философия, история и класическа литература били в университетите, където жените не били допускани. За това те пишели забавни разкази и ги четели една на друга или вечер на семействата си за разнообразие. – Докато по-зрялата дама разказваше това на спътничката си, няколко слушателки се бяха присламчили незабелязано, за да дадат по едно ухо на разказа.
-Да, това е било така най-вече за тези, които са живели из провинцията. Но за хората в Бат е имало зали за забави и балове. Виж какво пише тук: Имало е две основни големи зали в Бат. Хората са се събирали вечерно време. Младите танцували, зрелите жени клюкарствали седнали наоколо, а мъжете играели карти в по-малките стаи отстрани. По някое време всички се събирали за вечеря и после продължавали до късно със забавата. Модерните танци били валс и кадрил, но са се танцували и традиционните фолклорни танци.
-Танците са били много важни. Самата Джейн е била отлична танцьорка и това е било едно от малкото неща, които са можели да я изкушат да понася живота в Бат и да не лелее постоянно за любимата си провинция. Говореше се за това в някакъв документален филм, който гледахме наскоро, ако си спомняш. – Каза младата дама, докато оправяше бонето си и се подготвяше за снимките.
-Да, спомням си. Ето и тук ни разказват как танцуването е давало възможност на хората да си говорят, потенциалните двойки да се опознаят по-добре без да привличат внимание, а момичетата да демонстрират грациозността си. Спомни си как Елинор и Уилъби танцуваха, преди да го мерне Мариан в „Разум и чувства“. Толкова ме беше срам заради Мариан, винаги си затварям очите и охкам на тази сцена във филма. – По-зрялата дама въздъхна дори и сега, и поклати съчуствено глава само при спомена за цялата случка.
-За сметка на това аз пък винаги се смея на тази интерпретация в една от екранизациите на „Гордост и предразсъдъци“, в която Елизабет съвсем в началото още, по време на първия бал пита Дарси: „Танцувате ли, Мистър Дарси?“, а той ѝ отговаря: „Не, ако мога да го избегна.“
Двете се засмяха искрено, защото репликата пасваше отлично на характера на Дарси и въпреки, че не беше част от оригиналната книга, те нямаха съмнение, че Джейн Остин би одобрила вметката.
Следващата стая беше подредена като дневната на семейство Остин.
Дори беше поставено малко джорджианско бюро, на което всяка джейнитка да се почуства поне за малко като идола си Джейн. Бюрото наподобяваше много на първата махагонова кутия за писане, която Джейн е получила още като подрастваща от татко си. Семейството е оценило от рано таланта ѝ и я е стимулирало по всякакъв начин в начинанието ѝ на писателка.
-Знаеш ли, баща ѝ е имал около 500 тома в домашната си библиотека – огромно количество за времето си. Родителите разрешавали на децата си да четата всичко. Това било най-меко казано неразумно според моралистите, но ето, че е дало добри резултати. Децата и особено момичетата на семейството се формирали като интелигентни млади жени с много напредничаво мислене, въпреки че тогава интелигентостта не се е считала за добро качество за една млада жена.
Двете дами бързо установиха, че за да се пише с гъше перо се изисква специална подготовка. Пред пишещите беше разположена азбуката и част от роман на Джейн Остин, които те да се опитат да копират. Опитаха се.
Резултатите не бяха много окуражителни, но нямаше и нужда да са – никой вече не употребява гъши пера в края на краищата, нали така? След достатъчно драскащо скърцане, покапало и размазано мастило и „упс, ох, ах, неее“, двете дами решиха да се придържат за в бъдеще към съвеременните начини за писане. Заговориха за предимствата на обикновените моливи и химикалки, и за леснотата на дисплеи и клавиатури, споменавайки мимоходим (и очевидно съвсем безпричинно!) за някакви лисици и зелени гроздета…хм…
-Ако трябва да бъдем съвсем точни – това бюро дори не е правилно да бъде тук! – уточни по-зрялата дама, за да се опита да запази последните остатъци от ръкописното достойнство и на двете.- Тук в Бат Джейн Остин най-вече е ронила сълзи за единствената потвърдена любов на живота си. И не е написала нищо, освен писма.
-Така ли? Кой е той, кой е любовта?
–Том Лефрой, младеж от ирландски произход, който гостувал на съседско семейство, докато Остин си били в къщи в провинцията. Дали и какви отношения са развили двамата си остава до голяма степен тайна, още повече Касандра изгаря компроментиращите (според нея) писма на Джейн, в които двете са обсъждали този въпрос. Има и много хубав филм за това, но до колко фактите в него са истина няма как да се разбере. Том става министър на правосъдието на Ирландия, има 10 деца, най-голямата му дъщеря се казва Джейн, но е възможно да е кръстена и на тъща му, която носи същото име. Факт е обаче, че Остин успява да напише 3 книги за 4 години след него – очевидно нещо е задействало здраво творческия ѝ потенциял. Какъв по-шумен спусък може да същестува за писане на любовни романи от неосъществена любов…
Терапията с писането е доказана, но и терапията с пазаруването не е от вчера и трябваше да се признае и напомни, че именно Бат е бил центъра ѝ през епохата на Джейн Остин. Самата Джейн не е била особено привързана към пазаруването, но заради сестра си и майка си е обикаляла с часове многобройните магазините на Бат.
Това не изглежда да ѝ е помогнало особено, решиха двете дами, но пък преживяванията из магазините и вечер по баловете и клюкарниците на Бат очевидно са ѝ дали предостатъчно материал за писане.
Много от стените на музея бяха аранжирани така, че да приличат на Батска улица от джорджианско време. Това много се харесваше на посетителите и всички се възползваха от възможността за снимки. Прекрасно е да се почустваш съсед на Джейн поне за миг!
-Все пак никой не знае как е изглеждала самата тя, нали така? – коментираха посетителите.
-Има само един неин портрет, нарисуван лично от сестра ѝ Касандра. По него успяхме да поръчаме и направим восъчна фигура на Джейн при Мадам Тюсо. Фигурата е в съседната стая, за всеки, който иска да се снима с нея. Късметлии сте, тук е едва от седмица, така че ще сте от първите, които да я видят! – Мариан Дашууд беше румена и засмяна, както се очакваше от нея. И разрешаваше да я снимат, защото това беше част от работата ѝ.
По-младата дама изведнъж се сети за нещо и тряскаво затърси в телефона си.
-Няма да повярвате, но аз всъшност имам снимка на този портрет! Той се намира в National Portrait Gallery , която посетих наскоро и му направих снимка. Ето я, можем да я сравним с фигурата! – събра завистта и овациите на джейнитките около себе си тя.
Оставаха няколко помещения, които да се разгледат.
В едно от тях беше поставено може би най-интересното пано, което даваше обяснение на повечето проблеми в романите на Джейн Остин – паното за доходите и цените от джорджианската епоха. От информацията му дамите осъзнаха и почустваха истински за пръв път реалността в живота на Джейн Остин. Обясниха си и оправдаха до голяма степен и възгледите на бащата на Джейн за това, че:“Нищо не убива духа така, както бедността“; както и приеха съветите на майка ѝ за женитба:“Привличането в брака е желателно, доходът- незаместим!“
Годишно:
£100 – Карта за библиотеката и млада неопитна прислужница.
£200 – Доходът на родителите на Джейн в началото на брака им. Много скромен живот, по-добър слуга, нужда от земя за собствено селскостопанско ползване.
£300 – Осигурява добър ергенски живот с двама слуги. Джеймс, братът на Джейн, се оженил за жена с такава годишна зестра, но установил, че сумата е недостатъчна, за да поддържа карета и ловни кучета.
£400 – Подсигурява живот, който може да претендира за аристократизъм. Разрешава готвач, добра прислужница и момче за всичко в домакинството.
£500 – Според домашната клюкарска икономика на регентския период това е сумата, която осигурява пълно щастие на едно семейстово. Трима добри прислужника, но без коне и карета. Това е сумата, с която семейстов Остин разполага за живот в Бат до смъртта на бащата.
£700-£1000 – Всичко плюс карета. Аристократизъм. Доход на висшата класа професионалисти (доктори, адвокати, съдии). Остин са си позволили карета за кратък период, когато са имали такъв доход.
£2 000 – Доход, който имат Полковник Брандън и Мистър Бенит. Чудесна сума, но не и когато човек има за женене пет дъщери!
£4 000 – Осигурява неограничен аристократичен привилегирован начин на живот. Ако не е достатъчна сума – човек очевидно се занимава с неправилни удоволствия като залагане на коне и плодовити любовници, осигуряващи му незаконни наследници. Този доход осигурява сезонна къща в Лондон и участие в социалния и нощен живот на столицата. Доходът на Мистър Дарси.
-Хареса ли ви музея, дами?- попита Джейн Бенит от касата на сувенирния магазин.
-О, прекрасен е, остава да видим видео-представянето в залата на втори етаж и може би да пием чай с по няколко триъгълни сандвича в Regency Tearoom.
Двете дами се разходиха из магазина, като отвориха приказка с няколко сериозни джейнитки.
-Решили ли сте кои сте, дами? – подпитаха ги те. – Ние знаем отдавна. Аз например съм Елинор, а това е приятелката ми Елизабет. Разпределили сме се според характерите.
-Ние пък предприехме обратния подход. Понеже Нейно Величество Джейн е нарекла героите си с определения, така решихме да постъпим и ние. Взехме предвид, че Елизабет е Гордост, а Мистър Дарси – Предразсъдъци, Елинор е Разум, а Мариан – Чуства.
-За това аз съм Копнеж- усмихна се младата дама.- Може да си помислите, че това е защото копнея за Мистър Дарси, както повечето джейнитки. – Всички се засмяха и закимаха енергично. – Да, до известна степен е така. Но съм Копнеж най-вече, защото копнея за всичко, което Джейн ни обещава и показва осъществено в романите си – уважение преди любов, любов преди женитба, женитба преди секс. Нещата в живота в Пембърли не са бързооборотни, евтини и взаимозаменяеми, както в нашия свят. Хората там дават време на една връзка да се развие, дават шанс на едно приятелство да просъществува, дават възможност на една любов да процъфти.
Няколкото джейнитки, които участваха в разговора бяха стиснали в ръка по някаква ценност от магазина и почти се просълзиха. Младата дама Копнеж беше изразила най-скритите им подбуди за кандидатстване за поданство в независимата република Пембърли. Самата Мис Копнеж пък си избра един медальон, който да държи близко до сърцето ѝ магическото име Мистър Дарси.
-Аз лично съм Почитание. Искрено почитам Джейн Остин като писател – работата ѝ с героите и фабулата е великолепна, а използването на езика като инструмент – фантастично. Не на последно място тя е истинска противоотрова за душата ми в днешния свят на нагло бездарие и безсрамна меркантилност, света на Кардашиан, в който не искам да участвам. Почитам Джейн Остин и за това, че с живота си е доказала, че вярва в Пембърли. Можела е да се ожени в пари – не го е направила, можела е да подсигури добър доход на семейството, ставайки нечия любовница – и това не е направила. Запазила е достойнство, писала е буквално до последния си дъх, докато е можела да държи перото. Така са я и намерили. И ни е завещала Пембърли да се грижим за него. Дори някои мъже вярват, че трябва. Не можем да я разочароваме, нали така? – Зрялата дама Почитание посочи на вниманието на групичката рамкирания цитат на известен ерудит. Той гласеше:
„Ако имам съмнения за разумността на някое мое деяние, няма да се допитам до Флобер или Достоевски. Мненията на Балзак или Дикенс са маловажни за мен; укорът на Стендал би ме убедил, че съм постъпил правилно; дори на смъмрянето на Толстой не бих се доверил изцяло. Но бих бил сериозно разстроен и бих се притеснявал със седмици, ако си навлека неодобрението на Джейн Остин.“ Лорд Дейвид Сесил, 1949г.
-Забележете, че жените в романите на Джейн Остин не домакинстват – каква привилегия и какво спестяване на време за романтика! Съществува и очарователно джентълменство – ако съпругата му го дразни – един джентълмен се крие зад вестника, а не се развежда с нея, защото вече я е избрал и е дал дума, че ще се грижи за нея. Отделно, не забравяйте, че полковник Брандън знае за греховете на Уилаби, но не казва и дума на Дашууд, за да не остави погрешното впечатление, че клюкарства и сплетничи.
Поприказваха сърдечно още известно време на импровизираната среща и се оказа, че Мис Забавление, Мисис Антидепресант и Мисис Спасение също присъстваха. Направи им впечатление, че само двама от всички над двадесет човека в сувенирния магазин са мъже. И двамата изглеждаха упоени и докарани насила. Горките.
Мис Копнеж и Мисис Почитание се разделиха с останалите джейнитки, но си обещаха бъдещи срещи в Пембърли с тях. Докато се качваха в колата звънна мобилен телефон в една от чантите им. Обаждаше се мъжът на семейството, Мистър Благодаря-безкрайно-че-ме-пожалихте-и-не-ме-завлякохте-с-вас, за да ги попита как минава времето им и ще се прибират ли скоро. Той беше приказен, възпитан и любвеобвилен младеж, който получаваше уртикария дори само при споменаване на името Джейн Остин.
-Много сме щастливи, мина чудесно, пътуваме на обратно. – Двете дами караха из батския следобеден трафик и разглеждаха с интерес сградите наоколо, докато продължаваха да мислят за Джейн Остин.
-Представяш ли си, вече има „Гордост и предразсъдъци и зомбита“. В чия квадратна глава се роди това и кой му даде зелена светлина за реализация? Със сигурност скоро трябва да очакваме „50 нюанса Разум и чуства“, а може би и „Ема и Джедаите“! – Мис Копнеж се засмя на собствената си шега. Осторумието и куража, с които Джейн въоръжаваше героините си, за да просъществуват в този мъжки свят бяха заразителни. – Бат наистина е много приятен, трябва да дойдем задължително да го разгледаме по-подробно.
Мисис Почитание кимна разсеяно, но всъшност не гледаше Бат. Продължаваше да мисли за Остин.
-Жените имат нужда от Мистър Дарси. Жените заслужават Мистър Дарси. Времената се търкалят, епохите се сменят, но жаждата за романтична истинска любов е неизменна. Единици обаче са щастливките, постигнали статута на нещо поне наподобяващо Мисис Дарси в реалния живот. За всички останали Джейн Остин написа и остави Мистър Дарси. Самата тя не го среща в живот си, вероятно за да докаже старото правило, че обущаря винаги е бос… Джейн Остин даде на жените тяхната свобода и право на истинска любов – поне в книгите.
-Знаеш ли, сетих се за едно много интересно съвпадение. – Мис Копнеж присви очи, сякаш пресмяташе нещо важно. – Джейн е дъщеря на духовник и си заминава неочаквано на 41г. възраст през юли 1817г., нали така? – Мисис Почитание кимна. – Досещала ли си се, че само 16 месеца по-рано, в края на април 1816г, като дъщеря на друг духовник се ражда Шарлот Бронте? Емили Бронте пък е родена през юли 1818г.- година след смъртта на Остин. Ан Бронте се ражда в началото на 1920г. Сякаш Сестрите Бронте поемат щафетата от Джейн Остин и продължават да се борят за правото на жените да имат собствен глас в любовта и в литературата, не мислиш ли, че е удивително?
Мисис Почитание погледна с искрено почитание към младата смяна джейнитки в лицето на дъщеря си Мис Копнеж.
-Направила си отлична връзка между четирите, не съм се сещала до сега, не мисля, че и някой друг го е правил. Радвам се, че бяхме до дома и на сестрите Бронте. Тогава на Мистър Благодаря-че-ми-се-размина не му се размина и дойде с нас. Голямо мъчение беше за него. И тогава получи уртикария, помниш ли? – двете дами се засмяха с глас. – Мисля, че е развил алергична органическа непоносимост към подобни места. Забелязала съм, че нивото на тестостерона е обратно пропорционално на поносимостта към романите на Остин и Бронте.
-На мен пък ми е интересно, че има призната религия Джедай, а няма все още призната религия Джейнитки. Може би си заслужава да се помисли сериозно по този въпрос, да се проучи какви документи се изискват…
Загледани в пътя пред колата си Мис Копнеж и Мисис Почитание продължиха да мислят за всичко това и да мечтаят за възможния живот в република Пембрук под опеката на Джейнитките.
Това фантастично място, където някой произвеждаше и отглеждаше в предостатъчни количества прекрасните истински мъже от книгите на Джей Остин.
Някои от които в реалния живот получаваха уртикария само при споменаване на името ѝ.
