Една вечер си седях сама в къщичката ни в гората. Съпругът ми беше извън града на някаква среща, децата си бяха по домовете и аз четях книга. Дори не беше напрегнат детективски роман с убийства, просто някаква история. Изведнъж чух силно чукане. Спрях, ослушах се и го чух отново. Много силен звук.
Въпреки че живеем в относително безопасен район, наскоро имаше серия от обири. Шумът се чу отново. Реших, че идва от парното и се върнах към книгата си.
Докато се правех, че чета обаче, си спомних, че в тази къща нямаме парно. Шумът продължаваше. Върнах се към страницата, която четях, като този път си сочех с пръст редовете, за да знам докъде съм стигнала. Шумовете ставаха по-силни. Накрая признах пред себе си, че идват от мазето и че е по-добре да потърся помощ.
След като приех факта, че в мазето ми има хора, страхът ми надяна пълното си бойно снаряжение. Оставих книгата, с треперещи ръце и с пресъхнала уста отидох на пръсти до телефона. Извадих указателя и докато чувах все по-силните звуци, се опитах да намеря информацията за градската полиция в Бентън, но бях толкова уплашена, че не можех да намеря номера.
Шумът стана още по-силен. Май идваше и от по-близо? Не можех да си спомня азбуката. Не можех да се справя с телефонния указател! Затова се обадих на 911.
Патрулната кола дойде бързо с включени мигащи светлини, момчетата изскочиха, дойдоха до вратата с ръце върху оръжията си и ме попитаха дали всичко е наред. Сложих пръст на устните си, кимнах, че всичко е наред и показах с жестове, че престъпниците са някъде долу. Моите спасители отидоха да изпълнят страшния си дълг, а след това ги чух да се смеят. „Искате ли да се запознаете с престъпниците, госпожо Вейл?“
Бяха намерили семейство белоопашати елени, които дъвчеха клоните на рододендрона ми и се удряха в металната врата на мазето. След като полицията си отиде и престанах да дишам учестено, осъзнах, че страхът е поставил бариера между мен и собствените ми знания и информация. Дори не можех да използвам азбуката!
Как емоциите влияят върху мозъка
Като възрастен човек, мога да погледна на проблема си откъм смешната страна. Децата в училище обаче не разполагат с този лукс. Подобно на моя случай собствените им знания често стават недостъпни за тях, когато са уплашени.
Когато се сблъскват с фрустрация, отчаяние, тревога, тъга или срам, децата губят достъп до собствената си памет, до способността да разсъждават и да правят връзки между нещата.
Обикновената ситуация, като тази да ги вдигнат да четат на глас в клас, е достатъчна, за да накара някои деца да се вцепенят. Когато трябва да се явят на писмен тест или изпит, при които има комбинирани изисквания към паметта, способността за разсъждаване, писането на ръка, планирането и организацията, някои деца може просто да блокират.
