За негова изненада младежът въодушевено се съгласил и вдигнал ръка с жест „Дай пет!”. Дейвид беше изумен. След още няколко коментара той се намерил в средата на оживен разговор с още двама състуденти.
Това общуване преди часовете имаше огромно влияние върху самочувствието на Дейвид и той се съгласи да продължи разговорите за „Янките”. Беше развълнувана да открие, че неговите състуденти бяха също така въодушевени да обсъждат успеха на отбора, колкото и той. Колкото повече той коментираше, толкова повече интерес проявяваха към неговите мнения. Разговорите преди часовете скоро се превърнаха в ритуал. Дейвид и още няколко от колегите му се събираха преди всеки час, за да обсъждат последната игра на „Янките” и да дискутират шансовете на отбора да спечели финалите.
Влиянието, което тези неофициални събирания имаха върху поведението и настроението на Дейвид беше дълбоко. За първи път в живота си той се чувстваше уважаван от връстниците си. Колкото повече Янките печелеха, с толкова по-голямо желание Дейвид отиваше в час и обсъждаше играта с другите младежи. И колкото повече проявяваше познанията и уменията си, толкова повече одобрение и валидация получаваше от тях.
Ключов момент по време на тези разговори беше, когато Дейвид бил толкова съсредоточен върху това, което казва, че забравил да преглътне слюнката си и тя потекла по брадичката му. Въпреки краткия момент на паника Дейвид съумял да запази присъствие на духа достатъчно, за да използва една от шегите, които бяхме подготвили за подобни ситуации той просто избърсал брадичката си и казал „Не си истински фен, ако не пуснеш лига от радост.”
Неговите колеги се засмели и продължили разговора така, сякаш нищо не се е случило. Способността на Дейвид да преобърне един потенциално неловък момент захрани самоувереността му още повече.
За щастие Янките тази година имаха добър сезон и това даде обширна възможност на Дейвид и неговите състуденти да се опознаят.
Най-важният момент дойде, когато той веднъж пристигнал по-късно от обикновено – точно навреме, за да чуе как един от младежите пита другите – „Къде е Дейвид, човека с „Янките”. Секунда по-късно той влязъл, приветстван топло.
„Цял живот съм чувал да говорят за мен” – призна Дейвид следващия път – „Винаги беше „кретена”, „ненормалния”, „олигофрена”… Той направи пауза, в която на лицето му се изписа широка усмивка – „Сега съм „Дейвид, човека с Янките”. – Дейвид сияеше от гордост. – Чувствам, че най-накрая пробих вътре, сякаш съм един от тях. Те гледат на мен наистина като на човек – не мога да ти опиша колко хубаво е това чувство.”
Откриването на чувството за собствена ценност изигра жизнено важна роля за възстановяването на Дейвид от раните, нанесени от тежките отхвърляния, които е понесъл. Макар че още му предстоеше дълъг път на емоционално оздравяване, първият семестър на Дейвид в колежа му позволи да усети какво е да си приет сред другите и за първи път в живота си той се почувства така сякаш е намерил своето място.
