Съвременните дядо коледовци - майките и бащите, участваме в световния празник на потреблението като добрите помощници на един върховен бог - бога на харченето. Тази практика е насадена у нас още от детството чрез връзката подарък – любов. Според психолога и антрополог Сюзан Айзъкс

чрез Коледата и рождените дни ние сме научени да слагаме знак на равенство

между тези две понятия и за нас отказът на подарък означава и отказ на любов. Е, кой от нас, родителите, ще посмее да откаже обичта си на децата, та макар и това да означава да изпразни семейната кесия до дъно? От тази вяра печели само молът, но новата религия - религията на материализма, изисква жертви като всеки друг култ. И на майките и татковците ще ни е малко трудно да убедим децата си, че ги обичаме и без скъпи подаръци по Коледа. Защото днес не само в Америка, но и в целия свят, където тя изнася потребителската си култура и идеология с посланици като иконата “Кока-Кола” (и нейния Дядо Коледа), е достатъчно само да се огледаме, за да ни се прииска поне една хапчица от всеобщата баница на свръхизобилието.

Прехвърлим ли обаче определена възраст, обществото се освобождава от услугите ни, връчва ни малък чек за пенсия и ни оставя да си гледаме здравето и семейството. Освен облекчение, че вече никой няма да очаква от нас грандиозни подаръци, Коледата е и минно поле на депресията за хората в пенсия. В крайна сметка всички сме бомбардирани с послания, че това е времето, когато се събираме с най-близките си, които ни доказват, че ни обичат и ценят. Ами ако тези близки предпочитат да заминат на ски в Пампорово, вместо да кукуват в нашата скромна компания? В борба с тази мрачна мисъл

повечето баби запрятаме ръкави и започваме да възкресяваме

всички прекрасни кулинарни традиции на българската Коледа - като се започне от постните ястия на Бъдни вечер и се стигне до печеното прасенце и баницата с късметите. Та кой не ги обича? Да, ние, пенсионерите, имаме време, затова често си правим труда и да украсим прекрасна елха и сурвачки, с които малките ни наследници да могат да отупат няколко лева от прашните ни жилетки. Много семейства не устояват на изкушението и така възрастното поколение, което не желае да остане само, се превръща в основен стожер на коледната традиция и носител на обичаите, които в нашата страна обикновено се въртят все около масата. По-изобретателните възкресяват и коледния бъдник - ако има камина, и гадаенето по орехи - ако ядката е хубава, здрав ще си цяла година. Всъщност

това е най-хубавият подарък, който възрастният човек може да даде - любов, сплотеност и хубава храна -

като по този начин успява да прекрачи законите на потребителската Коледа и да възстанови ценностите на семейния и религиозен празник.

Ами ако не стане? Тогава винаги я има телевизията - любимия приятел на всеки ветеран от третата възраст. Антропологът Марк Бени описва как ежегодните коледни програми създават усещане за сплотено полусемейство, като сближават зрителите с познати и любими, та макар и дигитални лица. На 64+ се пренасяме в един измислен свят, подобно на любителите на компютърни игри, и празнуваме с Франк Синатра, английската кралица и президента на републиката. Услужливите джуджета от екрана дори ни указват кога да отпушим тапата на шампанското.

В крайна сметка Коледа е такава, каквито сме самите ние. Такава е, каквото е обществото, в което живеем. Но ако няма деца да вярват в чудеса, тийнейджъри да се цупят в стаите си, мама и тате - да купуват подаръци, и баба и дядо да ни събират около масата - каква Коледа е това?! На този въпрос и всичките учени на света няма да могат да отговорят.