Алторп

- Бил съм в България. – Каза той, докато преписваше внимателно имената ни от листчето върху заглавната страница на книгата си. Бях я купила току-що от сувенирния магазин, където той влизаше и излизаше разговаряйки с посетители и персонал, и му я подадох за посвещение и автограф.

- Наистина ли? Кога? Хареса ли ви?

Чарлз Спенсър не ме удостои нито с отговор, нито с поглед, нито повече дори с една секунда от времето и вниманието си. Подаде ми мълчаливо разписаната книга така, сякаш я слагаше на рафта, кимна на продавачката на сувенирния си магазин и излезе.

Това е моята лична среща с граф Спенсър от преди десетина години. Посетих тогава със семейството си имението Алторп. Имаше представление на „Дванадесетата нощ“ на Шекспир на ливадата пред замъка, за което си бяхме купили билети. Не съм особена почитателка на Даяна Спенсър, но преди представлението отидохме и на кратка разходка недалеч от замъка, за да уважим мястото, на което е положена. Времената бяха такива, че все още нямахме дигитален фотоапарат и няколкото снимки, които направихме от цялото пътуване са само на негативна лента и на фотохартия. В тях присъстваме и ние като семейство, което ги прави автоматично само за лично ползване. На заглавната снимка горе в този пътепис отрязах и посвещението с имената ни над заглавието, защото това е също само за лично ползване.

Тази пролет исках да посетим отново, за да разгледаме подробно Алторп, особено замъка вътре. Посещенията за външни лица са разрешени само два месеца в годината и е необходимо предварително планиране. Освен всичко друго през август се навършат двадесет години от смъртта на Даяна. Оказа се обаче, че снимането в Алторп е разрешено само на сградата отвън и по ливадите наоколо. Нищо в залите вътре не може да се снима, освен след специално разрешение, което финансово може да си позволи само голяма медия. Една американска телевизия например си е платила за цял филм, който можете да видите тук. Ситуацията със снимането много ни изненада и разочарова. Подобна практика е нетипична за такива места. Цената на входните билети за Алторп всъшност презюмира, че би трябвало да прикрепят към туриста минимум фотограф, дори иконом за времето на обиколката. Решихме да не повтаряме посещението си, но създалото се положение ме стимулира да помисля как да направя пътепис за мястото въпреки забраната за снимане. И тогава се досетих, че имам книгата на Чарлз Спенсър за Алторп – дори посветена и подписана лично от него на мен и децата ми. Препис на три имена (от подаденото листче) и един подпис, изпълнени за около 30 секунди, едно изречение на глас, пуснато за миг, без адресант и без каквото и да е чувство и останало да виси като неприятна миризма в пространството между граф Спенсър и мен – всичко това за скромната сума от £17 и спомена за случката. Преди десет години повечето хора бяха отишли в Алторп само за представлението на Шекспир и за гроба на Даяна, но аз се радвам, че ние влязохме и в сувенирния магазин. Именно там (неочаквано и необявено предварително) Чарлз Спенсър чакаше гости, които са готови да се похарчат за книгата му и искат автографи. Много аристократично от негова страна. Опашка нямаше, всъшност бяха само още две семейства преди нас. Чарлз Спенсър не е любимец на английката публика и това неудобно си личеше. Прочетох по-късно в къщи книгата-албум на диагонал и я оставих – снимките на ценности и няколкото семейни шеги не успяха да ремонтират в съзнанието ми кривата ни среща с Чарлз. През годините мярках книгата много пъти в библиотеката си със смътното чувство, че си бях купила по-скоро сувенир. Сега, десетилетие по-късно, тази книга-албум ще влезе в употреба по най-неочакван начин.

Имението Алторп принадлежи на семейство Спенсър над 500г. Замъкът е построен от първия граф Джон Спенсър през 1765г. Сегашният граф Чарлз е девети по ред, предпоследния от горе надолу във фамилното дърво. Последна в дясно на неговия ред пък е сестра му Лейди Даяна. Също като Чарлз, наследникът му има три по-големи сестри. Първа страница на книгата е заета именно с родословното дърво на Спенсър.

В света на английската аристокрация жените са свикнали да са втора категория хора. Както впрочем и на повечето други места в цивилизацията ни. Аристократките са възпитавани от малки да приемат безропотно това, което им е отредено. То зависи изцяло от волята на най-възрастния мъж в семейството и със сигурност не включва масивни имения, постройки и семейни ценности – те остават екслузивно на най-възрастния мъжки наследник с цел и със заповед да не се делят при никакви обстоятелства. При добро желание от страна на мъжа-наследник на жената може да се определи годишна рента, ако той е човек с голямо сърце, което в аристократичните среди е по-скоро изключение. В повечето случаи най-доброто наследство, което любящият баща дава на дъщеря си е съвета винаги да си слага колана в колата, защото външността ѝ е това, на което единствено може да разчита да я издържа в бъдеще. С други думи тя трябва да се погрижи да си намери мъж, който да се грижи за нея. В днешно време жените имат възможността, правото и задължението (ако желаят или живота им налага) да се трудят наравно с мъжете, но средствата, които една аристократка може да изкара с труд обикновено могат да покрият твърде малък процент от необходимите за поддържане на статуквото средства. Това може да стане само чрез успешна женитба, но всеизвестно е, че богатите също плачат и не са застраховани срещу разбити сърца и излъгани надежди.