Изкуство ли са игрите?

06 септември 2017 г., 15:32
1151

Сцена от играта Flower.

Ако имаш неблагоразумието да наречеш игрите изкуство, цял отряд помпозни костюмирани типове, размахващи пръст по търговете и харчещи милиони долари за двестагодишни шкафове, буквално ще потръпнат. Защо? 

В тяхното съзнание игрите са присъщи за геймърите, а геймърите са малки сополиви дечица, които седят пред монитора с часове, само и само за да избиват зомбита и дракони. А така ли е наистина? И имаме ли право да поставяме видеоигрите рамо до рамо с книгите, филмите, музиката, картините?

Първото по-съществено и законно признание дойде в началото на май 2011 г. 

от правителствената организация „Национални дарения за изкуството в САЩ“, която обяви, че видеоигрите вече попадат в критерия за финансирания, свързани с изкуството. По този начин тя на практика ги признава за изкуство. 

Няма как да не спомена и изложбата Into the Pixel, която се провежда за десета година в рамките на изложението за компютърни и видеоигри E3 в Лос Анджелис

Същевременно и други организации започват да разпознават игрите като изкуство. Например Смитсониън - научноизследователски и образователен институт в САЩ. През 2012 г. той откри изложбата „Изкуството на видеоигрите“, която ще предлага изображения на игри от последните 40 години. Страхотно, нали?

Това, разбира се, не означава, че дебатът ще приключи. Но някога и филмите не са били смятани за изкуство. А вижте как ги разглеждат днес. Така че нека не прибързваме с крайни заключения.

Електронните игри съществуват вече близо четири десетилетия.
 
Спомняте ли си Pong? Двете пръчици, които подхвърлят едно топче помежду си. Можем спокойно да я наречем еквивалента на пещерните рисунки спрямо картините на Ван Гог. Сегашните игри са нещо много повече – едно необикновено съчетание от разкошна визия, въздействащ саундтрак, история, която те впримчва с часове, и интерактивност, нехарактерна за която и да е друга медия.

Що се отнася до изкуството, Енциклопедия Британика дава следното определение: "Използването на умения и въображение при създаването на естетични обекти и среди, които могат да бъдат споделени с други". Лев Толстой пък го определя като средство за комуникация между хората. Нима игрите не спадат и към двете определения? Единствената разлика е, че в сравнение с всички останали форми на изкуство, които хората наблюдават пасивно, тук те са активни участници. А това прави игрите дори по-добри, защото ни позволяват да съпреживеем изкуството по уникален начин. 

Роджър Ебърт – един от най-отявлените противници 

на идеята игрите да бъдат разглеждани като изкуство, не пропускаше да изкаже своето мнение: „Продължавам да смятам, че видеоигрите не могат да бъдат изкуство. Предполагам, че би било глупаво да казвам „никога“, защото, както Рик Уокърмън ни убеждава, това е доста дълго време. Мога да ви уверя обаче, че нито един жив геймър днес няма да доживее момента, в който тази медия ще се възприема като изкуство“.

Основният аргумент, който Ебърт използва, се базира на факта, че човек може да „спечели“ дадена игра. Според него игрите се различават от изкуството не само защото са интерактивни, но и защото имат „правила, точки, цели и последствия“. По всяка вероятност обаче 70-годишният филмов критик, който почина тази година, си мисли единствено за заглавия като Pong и Space Invaders. Неговото виждане за игрите е изключително ограничено най-малкото защото той твърди, че всичко, което се отклонява от тази парадигма, „престава да бъде игра“.

За да разберем дали е прав, първо трябва да си отговорим на въпроса

какво всъщност представляват видеоигрите? 

По една или друга причина все още няма изчерпателни определения, затова нека приемем, че съществуват две основни изисквания към този тип посредници. От една страна, видеоигрите трябва да са интерактивни, а от друга - да те мотивират да играеш (или както Ебърт казва, да имат „цел“).

Но дали единствено игрите поставят цели? Когато четем книга, искаме да я завършим, за да я осмислим. Когато слушаме музика, целта ни е да я почувстваме – било за да се развеселим, или за да се натъжим. Взираме се в сюрреалистичните картини, за да разберем какво всъщност представляват. В действителност твърдението, че изкуството не може да съдържа в себе си „правила, точки и цели“, определено куца. Нима книгите не съдържат определени правила? Ако не може да продължите да играете на дадена игра, ако не спазвате правилата й, то в същия смисъл няма как да прочетете дадена книга, ако я обърнете наопаки.

А дали е вярно, че играчите не преживяват играта, че просто искат да я спечелят? Попитайте първия срещнат геймър! А иначе

елементи на интерактивност откриваме и в някои по-ранни творби на изкуството,

като картината „Посланиците“ от 1533 г. на Ханс Холбайн, която използва анаморфен череп, за да накара зрителя да реконструира един иначе разпокъсан образ, като промени ъгъла на наблюдение. С други думи – стимулира човека да взаимодейства по някакъв начин с изкуството. Съществуват безброй примери за интерактивно изкуство, като много от тях по същество представляват видеоигри, просто имат друго име.

Днес много заглавия се опитват да представят игрите по един доста по-нестандартен и артистичен начин. Да вземем Flower, в която играчът трябва да духне венчелистчетата на цветята и да ги накара да докоснат останалите растения в полето. Звучи скучно, нали? И въпреки това играта успява да те зариби на мига най-вече благодарение на своите аудио-визуални качества. Макар Flower да не е високо изкуство в пълния смисъл на думата, тя повдига някои доста интересни въпроси от типа на „Какво прави една игра увлекателна?“.

Игрите могат да бъдат своеобразна форма на изкуство 

както в своята цялост, като Flower, така и чрез отделни елементи – музика, визия, сюжет… Нима саундтракът на God of War не е шедьовър сам по себе си или пък историята, поднесена в Dragon Age: Origins, по-лоша от “Властелинът на пръстените“? 

Основният проблем на огромна част от противниците на твърдението, че игрите не са изкуство, е, че те всъщност не са се докосвали до нито едно от заглавията, които използват, за да аргументират твърденията си. Да критикуваш от професионална гледна точка нещо, което не си преживял, е почти толкова безсмислено, колкото да решиш, че един филм не си струва, след като прочетеш отрицателна рецензия за него.

Може би игрите винаги са били изкуство – още от самото начало на своето съществуване. Просто все още не можем да го осъзнаем. 

Автор: Владимир Тодоров

Ключови думи:
Коментари