Непосилната неефективност на българския въглищен сектор

Двете държавни въглищни предприятия натрупаха 227 млн. евро загуби само за девет месеца, а цената на блокирания енергиен преход може да се окаже още по-голяма в бъдеще.

• Въгледобивът и производството на енергия от въглища рязко спадат през последните години във всички европейски страни;
• Производителността на един работник във въглищния сектор в България е поне пет пъти по-ниска от тази в Германия
• Държавните мини и ТЕЦ у нас отчитат над 220 млн. евро загуби за деветмесечието на 2025 г.
• Несъразмерният брой на персонала в държавния въглищен сектор сериозно ощетява обществения финансов интерес. 
• Бъдещето на сектора зависи от управленски решения, енергиен преход и адаптация към нови икономически условия.

Климатичните политики на Европейската комисия през последните години целенасочено ограничават въгледобива, но кризата на сектора в Европа е много по-стара. Пазарът започва да го измества още през 50-те и особено след 70-те години на XX век, когато доставките на нефт, газ и по-евтини вносни въглища оставят без работа стотици хиляди европейски миньори. Стремежът към чиста жизнена среда през 80-те и 90-те години и борбата с киселинните дъждове и токсичния смог в градовете водят до закриване на много ТЕЦ в гъсто населени райони. 

Нарасналото след 2015 г. значение на климатичния фактор сякаш подписва окончателната присъда на въглищата. Показателно е, че между 1991 г. и 2024 г. въгледобивът в ЕС се свива със 79% (според изчисления, базирани на енергийния баланс на Евростат, като производството е измерено в тонове петролен еквивалент с оглед на различната калоричност на видовете въглища).

Този процес не подминава България: още през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравни с това от възобновяеми източници. Само пет години по-рано съотношението беше над три пъти повече в полза на въглищата (изчисленията се базират на годишните данни на ENTSO-E). 

По този път има и препятствия – каквото беше енергийната криза от 2022 г., когато в България бяха добити 35.5 млн. тона въглища, най-високо ниво от 2015 г. насам. Съответно въглеродните емисии ескалираха. Държавната „ТЕЦ Марица изток 2“ през същата тази година се нареди сред 10-те най-големи индустриални източници на парникови газове в ЕС, с верифицирани емисии от близо 11 млн. тона CO₂. 

Какво означават 11 млн. тона CO₂?
Емисиите на ТЕЦ „Марица изток 2“ през 2022 г. могат да бъдат сравнени с:
– 2.4 млн. автомобила с двигател с вътрешно горене, изминаващи по 15 хил. км годишно – приблизително колкото е целият активен автомобилен парк на България.
– 1.6 млн. души, чието годишно потребление (жилище, транспорт, храна и други дейности) генерира същото количество въглеродни емисии – населението на София и Пловдив, взети заедно.
– 180 млн. дървета, необходими за абсорбирането на такова количество въглерод в рамките на една година.

Все пак 2022 г. е изключение в общата тенденция за България, както се вижда от графиката: между 2015 и 2025 г. добивът на лигнитни и кафяви въглища у нас е спаднал над два пъти. 

Фиг. 1 Добив на въглища и производство на електроенергия от въглища / Източник: НСИ, ENTSO-E

Перспективите на българската въглищна енергетика определено не са добри и това далеч не се дължи само на европейските климатични политики. Държавните предприятия в българския въглищен сектор открай време са поразително неефективни. В същото време енергийният преход в Гърция, Полша и Румъния протича по-успешно от този в България, именно защото въгледобивът там се контролира от публични предприятия. 

Какво показват данните за държавните предприятия? 

В „Мини Марица-изток“ ЕАД към 31 декември 2015 г. работят 7294 души. Към 30 септември 2025 г. персоналът на предприятието наброява 6261 души. С други думи, за период, през който продукцията спада с 52%, намалението на персонала се ограничава до 14%. При това положение не е изненада, че за деветмесечието на 2025 г. държавните въглищни мини отчитат над 107 млн. евро загуба (или 209 млн. лв.) – след като за същия период на 2024 г. загубата е 54 млн. евро. На фона на трупащите се бюджетни дефицити, подобен финансов резултат на държавно дружество не може да бъде подминат. В момента около и над 60% от разходите на мините са свързани с персонала.

Не по-различни са резултатите на ТЕЦ „Марица изток 2“: след като през 2024 г. отчете загуба от около 52 млн. евро, за първите девет месеца на 2025 г. централата загуби нови 120 млн. евро. Големият фактор е цената на въглеродните квоти, които формират около 55% от същинските разходи за дейността на държавното предприятие. Но и тук броят на работещите е далеч по-устойчив от количеството произведена енергия: справка в регистрите на НОИ към април 2026 г. говори за 2252 социално осигурени лица, а броят им за същия месец на 2015 г. е 2462 души. Персоналът на предприятието е съкратен с 8.5% за период, през който производството се е свило с 52%. 

България: Пет пъти по-ниска производителност от германската 

Посочените диспропорции са внушителни и налагат спешни мерки, за да бъде защитен общественият интерес. Но международните сравнения показват, че неефективността на българския въглищен сектор е дори още по-сериозна. 

Нека съпоставим производителността – годишната продукция на един работник – в лигнитните мини в България и няколко страни по света. Лигнит се добива в Германия, САЩ, а доскоро и на полуостров Пелопонес в Гърция (последните два въглищни енергоблока там бяха затворени през 2024 г.). Дълбочината на лигнитното находище в Пелопонес и в „Марица-изток“ е практически еднаква: съответно 175 и 182 метра.

Германският стандарт е един работник във въглищния сектор годишно да добива около 8 хил. тона лигнит: в Западна Германия нормата е 8-9 хил. тона, в Източна Германия е 7-8 хил. тона. Характерно за страната е, че там в статистиките за производителността се включват не само миньорите, но и работниците в ТЕЦ. Използвайки този стандарт, през 2024 г. в Рейнската област на един зает се падат 6200 тона лигнит. 

Ако приложим същия аршин за България ще стигнем до смущаващи резултати (виж Табл. 1). По данни на профсъюзите, в момента пряко заети във въглищния сектор са 16 100 души, от които 13 500 души са в „Марица-изток“. През 2025 г. производителността на един работник е била 1068 тона: над пет пъти по-ниска от тази в Германия. 

Още по-голямо е изоставането спрямо лигнитните мини в САЩ – но също и в Пелопонес в Гърция, където в минали години работник е добивал над 10 хил. тона годишно. Истина е, че и в „Марица-изток“ е имало по-добри дни, когато 1 работник е вадел по около 3 хил. тона. Дори и така, изоставането на българския въглищен сектор е хронично.

Таблица 1. Производителност във въгледобива в България и други страни. Източници: Данните са изчисления на автора въз основа на информацията, публикувана в Годишните финансови отчети и в Годишните доклади за дейността на „Мини Марица-изток“ ЕАД, обнародвани в Търговския регистър; Statistik der Kohlenwirtschaft; Alves Dias et al. (2018); U.S. Energy Information Administration; КНСБ; НСИ. 

Данните показват, че производителността на българския въгледобив през 2025 г. е между 3 до 5 пъти по-ниска ( а вероятно на места и повече) спрямо тази в сравними въгледобивни региони и държави, като изостава близо шест пъти спрямо Германия и почти девет пъти спрямо САЩ.

Цената на раздутия щат 

Вината за тази неефективност не се крие в геологията или в недостатъчната механизация, а в една не особено академична, но точна дума – „хранилка“. Красноречив е фактът, че между 2011 г. и 2022 г. държавният ТЕЦ, вместо да инвестира в енергиен преход и да повишава производителността си, поддържаше… професионален футболен клуб. Но това е малък детайл. Запознати експерти от сектора твърдят, че електроцентрала с размерите на ТЕЦ „Марица-изток 2“ в САЩ би се обслужвала от около 700-800 души: двойно и тройно по-малоброен от настоящия персонал. Впрочем в двете електроцентрали с американски собственици в комплекса „Марица-изток“, които в момента не произвеждат, работеха много по-малко хора на единица мощност, отколкото в държавната (виж Табл. 2).

Таблица 2. Производителност на въглищните ТЕЦ в България през 2023 г. / Източник: Данните са изчисления на автора въз основа на информацията, публикувана в Годишните финансови отчети и в Годишните доклади за дейността на „Мини Марица-изток“ ЕАД, обнародвани в Търговския регистър; Statistik der Kohlenwirtschaft; Alves Dias et al. (2018); U.S. Energy Information Administration; КНСБ; НСИ. 

При данните в Табл. 2 трябва да направим някои уговорки. Първо, за двете “американски” ТЕЦ е посочен само броят на директно заетите в производствения процес. Второ, съпоставките с „Брикел“ и „ТЕЦ Бобов дол“ може да са подвеждащи, тъй като публично достъпната информация за структурата на разходите и заетостта в т.нар империя „Ковачки“ поражда съмнения доколко отчетните показатели отразяват реалната икономическа картина.. Официално персоналът на „Брикел“ – предприятие с приходи под 50 млн. евро – е 1250 души, от които над 100 ръководители, анализатори и администратори, което поставя въпроси относно съпоставимостта на данните. 

Има ли бъдеще за въглищния сектор? 

Залогът тук са средствата за енергиен преход, плащани от Европейската комисия и националния бюджет. Компенсациите на освободените или предсрочно пенсионирани в енергийния преход в Гърция и Полша са от порядъка на 30–40 хил. евро. Нивото за България надали ще е по-ниско. Ако приемем, че персоналът на дружествата във въглищния сектор надвишава реално необходимия с примерно 5000 души, това означава 150–200 млн. евро публични (български и европейски) пари, които ще бъдат насочени не за подкрепа на миньори, а лица, които не попадат сред реално засегнатите от енергийния преход, а са облагодетелствани от политически и административни зависимости. 

Подобни разхищения няма да останат незабелязани и ще породят политическа реакция на високо ниво, която би могла да навреди на цялата българска енергетика. 

Иронията е, че при повече реализъм и сътрудничество от страна на засегнатите, въглищният сектор би могъл да запази място в националния енергиен микс. Живеем в свят на геополитическа конфронтация и достъпът до собствен енергиен ресурс е ценност, която не трябва наивно да се пренебрегва. По подобие на Германия и Полша, въглищната енергетика в България би могла да се оптимизира и при нужда още десетилетие да изпълнява стабилизираща функция. 

Междувременно за квалифицираните специалисти, които биват освобождавани постепенно, биха могли да се осигурят достойни заместващи работни места в промишлеността чрез целенасочена национална индустриална политика. За хората с по-ниска квалификация рекултивацията на десетки квадратни километри нарушени терени в сърцето на България може да се превърне в една от най-важните възможности за заетост.

Упоритата съпротива срещу промяната от страна на ръководството на държавната енергетика, съчетано с „барикадната“ тактика на профсъюзите, може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива. 

Автор: Димитър Събев / Климатека

Димитър Събев е доктор по икономика и в момента работи в Института за икономически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на множество научни и популярни публикации и на няколко книги, сред които Маркетинг, потребление и икономически растеж (2022 г.) и Планинските райони на България: икономика и население (2024 г.). Интересите му са насочени към т.нар. економика: точката, където се пресичат природа, пазар и култура. През лятото на 2026 г. предстои публикуването на новата му монография Въглищни райони след края на въгледобива. Димитър Събев е нов автор в Климатека.