През 1980 г. професор Питър Томпсън, психолог в Йоркския университет, представя странен феномен, който лесно обърква всеки, който не е запознат с него. Томпсън показва две снимки на Маргарет Тачър, тогавашния министър-председател на Великобритания, обърнати надолу с главата. Ако хвърлите просто един бегъл поглед, можете лесно да се заблудите, че двете лица са еднакви. Ако обърнете снимките нормално обаче, осъзнавате колко много сте грешали.

За всеки, който иска да опита, ето няколко примера, които сме предоставили по-долу. След като знаете какво да търсите, става по-лесно да забележите фините промени в промененото изображение. Но имайте предвид, че ужасяващата деформация практически изчезва, когато отново гледате снимките обърнати надолу с главата, дори когато знаете какво се случва.

Илюзията е кръстена на британския министър-председател Маргарет Тачър, която – волно или неволно – е „предоставила“ лицето си за оригиналния експеримент през 1980 година. Източник: Rob Bogaerts, image manipulation by Phonebox via Wikimedia Commons (CC0 1.0).

Ефектът на Тачър, както днес е известен феноменът (понякога наричан и Илюзията на Тачър), е създаден, за да демонстрира фундаменталните начини, по които мозъкът ни обработва лицата. По същество човешкият мозък е еволюирал да разпознава лицата холистично (като цялост), а не като изолирани черти.

Но когато едно лице е обърнато, нашата конфигурационна обработка – когнитивният механизъм, който възприема пространствените отношения, пропорциите и разстоянията между обектите (например чертите на лицето), а не само отделните части сами по себе си – се нарушава. Това ни принуждава да преминем към чертова обработка (featural processing), която се фокусира върху разпознаването на отделни, изолирани компоненти. Този процес е от съществено значение за разпознаването на размити или непознати стимули, но като цяло е по-малко ефективен от холистичната обработка, когато става дума за лица.

Колкото и да се упражнявате, обърнатите очи и уста продължават да изглеждат по-малко проблематични, когато самото лице е обърнато надолу с главата. Източник: Peopleimages/Shutterstock.com; modified by IFLScience

Когато това се случи, способността ни да разпознаваме локализирани промени в обърнато лице се влошава. Вместо да разглежда пространственото разположение на чертите, мозъкът ни просто търси нещата, които очакваме едно лице да има. По този начин той „поглежда“ обърнатото лице и си задава въпросите: „Има ли очи?“, „Уста?“, „Нос?“.

Тъй като снимката наистина съдържа всички тези елементи, независимо дали са ориентирани правилно или не, мозъкът ни ѝ дава зелена светлина, въпреки че някои от тях може да не са обърнати в правилната посока (това, което експертите наричат „тачъризация“).

Целият този процес – преминаването от холистична/конфигурационна обработка към чертова обработка – се осъществява отчасти в част от мозъка, известна като зоната на веретеновидната извивка за лица (Fusiform Face Area, FFA). Тази област е специализирана в обработката на изправени лица. Но когато лицето е обърнато, FFA „предава“ обработката към по-общи области за разпознаване на обекти, които не са настроени да откриват нещата, които бихме възприели като зловещи при лица.

Макар и Ефектът на Тачър да изглежда като странна илюзия, той предоставя дълбоки прозрения за нашата еволюция (и тази на маймуните). Той показва, че разпознаването на лица е специфична форма на визуална обработка, отделна от процесите, чрез които разпознаваме други обекти, като столове, къщи или магнити за хладилник. Освен това е помогнал на изследователите да проучат как функционират състояния като прозопагнозията.

Източник: IFLScience