Петя Дубарова е родена на 25 април, 1962 година в Бургас – град, който завинаги остава в сърцето й. Така на света идва една напълно чиста, невинна и неопетнена душа, която обаче се отказва неподготвена за онова, което съдбата й готви.

Животът й е белязан от знаците на комунизма с неговите строги норми, от самотата, от любовта й към английския език, от любовните й трепети, от усещането за самота и неразбраност, което особено се изостря през последните месеци от земния й път.

Петя учи в Английската гимназия в град Бургас – нещо, с което особено много се гордее. В дневниците си често пише на английски език или използва английски думи, преплетени с българския. Английският е бил нейна страст.

От съвсем малка пише поезия. Талантът й не може да бъде скрит или потиснат. Като ученичка изнася често литературни четения пред съучениците си на свои творби. Оценена е от съвременниците си като една от най-обещаващите поетеси, най-млада сред големите творци на България. Но животът й далеч не е бил лесен. Петя трудно се вписва в строгите норми на тогавашния политически режим. Веднъж дори е била наказана заради това, че под задължителната престилка се е виждала яката на червена блуза.

През 1978 г. участва във филма на режисьора Георги Дюлгеров „Трампа“. По време на снимките в град Самоков, една вечер, докато се забавлява в дискотека в курорта Боровец, Петя среща Пер – швед, в когото се влюбва. Той я очарова с чара си, с разказите си за препятствията, през които е преминал за своя деветнайсетгодишен живот, а допълнителен ореол към образа му придава фактът, че общуват на любимия за Петя английски език.

Едно от най-популярните й стихотворения – „Посвещение“ – е всъщност посветено на него. Когато приключва работата си по него през 1979 година, в дневника си записва: „Завърших стихотворението за „Голямата любов“ – както обичам да се подигравам. Мисля, че се получи, но все пак не съм сигурна - още ми е съвсем прясно.“ Стихотворението е публикувано в списание „Родна реч“ през същата година – последната от живота на поетесата.

Внушенията на творбата могат да се съпоставят с един момент от дневниците на Петя, където тя разсъждава за бъдещия избраник на сърцето си: „Мисля си кое ли ще е момчето, в което ще се влюбя, а то ще ме довърши съвсем, ще ме излъже така, както аз сега лъжа бедните момчета. Аз си го представям много ясно, направо го виждам пред себе си – много висок, леко изгърбен, ръбат, с най-очарователната ръбата хубост – жилав, с момчешко лице, много весел, нежен и по мъжки страстен. (…) Да му кажа с тих глас нещо хубаво и топло. И той изведнъж да ми повярва, да докосне с топли пръсти лицето ми, да докосне с устни косите ми – и да ми вярва, много да ми вярва. (…) На мен ми трябва страшно, властно, чаровно и смело boy, съвсем не обикновен.“

Така си представя тя бъдещия избраник на сърцето си и Пер до голяма степен отговаря на мечтите й. Истински вярва, че двамата имат общо бъдеще.

 

„Посвещение“

    В студените нощи, когато пиян

    сънят се търкаля на моя таван,

    когато луната тъмнее от грях,

    когато увисва над мен моя страх,

    обесен на острия ръб на нощта,

    подавам ти своята бледа ръка —

    на теб — непознатия — смугло красив,

    потаен и питомен, жаден и див,

    едва деветнайсет години живял,

    а всичко опитал и всичко видял,

    подвластен на никого, ничий, сам свой,

    но тръгнал към мене и истински мой

    и падал по пътя си, плакал, грешил,

    но нежност момчешка за мен съхранил.

    Ръката ми — властната — жадно поел,

    единствено с мен ще си толкова смел!

    Ела! Ще измием луната от грях!

    Ще хвърлим трупа на умрелия страх,

    ще пеем с тътнежния корабен глас

    на морската нощ във добрия Бургас.

    А после, когато тя тръгне назад

    и слънцето бликне над нас благодат,

    мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,

    ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

 

Радостта й обаче не трае дълго. Водят активна кореспонденция известно време, след което той просто престава да ѝ пише. Преживява го много тежко.

Постепенно започва да се отдава на все по-тежки мисли, свързани с разочарование в доброто, чистотата на човешката природа. В последната си среща с писателя Деян Енев споделя: „Искам да съм чайка. Да отлитам и да долитам, когато си поискам.“ Този копнеж по свобода, простор и независимост е заложен и в голяма част от творбите й.

По време на ученическа бригада в бирена фабрика се разваля пръскачката на автоматизираната линия и спира работният процес. Обвиняват я в саботаж. Това е несправедливост, която тя не може да преживее. Дори учителите й не се застъпват за нея. На съвет се взима решение да се намали поведението й. Същия ден изчаква родителите си да излязат на работа, отива до аптеката и си купува голямо количество сънотворни, които поглъща у дома вечерта на 3 декември 1979 г., на 4 декември умира на 17-годишна възраст. Оставя предсмъртна бележка, която е обвита в тайнственост и мистерия, както и смъртта й.

„Измамена

Младост

Прошка

Сън

Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА.“

Христо Фотев е един от най-възторжените почитатели на младата поетеса. Предрича й голямо и светло бъдеще на творец и е бил неин духовен наставник в тежки моменти от живота й. След смъртта й пише: „Тя беше птица – вярваше, че и ние сме такива, че приличаме на нея. В мига, когато се усъмни, че аз, че ние сме престанали отдавна да вярваме в крилете си, тя отлетя. Печалното изумление, с което следим полета й, е единственото, което ни остава.“

Тази чиста душа, този голям талант, това по детски наивно сърце така и не успява да приеме мисълта, че светът е повече черен, че светът е повече лицемерен, отколкото бял и добър. Не като нея – бялата и добрата.

„Доброта“

Понякога съм толкова добра,

че цялата изтръпвам и боли ме.

И вените ми, сплетени в гора,

ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...

И скрива ме във коша си чемшира

на двора. Неизмислена игра

ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.

Тогава светли устни ме обичат.

Понякога съм златен слънчоглед,

красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.

Как рядко ми се случва да съм бяла!

Тогава искам сън да подаря

на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,

да пръсна и добри ръце да сгрея.

И дала сок на нечие стъбло,

да пазя свойта тайна, че живея!

1977 г.

Когато вярата е изчерпана, идва единственият възможен изход от този непоправимо лош свят – смъртта.

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“ (Петя Дубарова)

Светът на Петя Дубарова е белязана от желанието ѝ за един по-добър, по-искрен, по-всеотдаен свят, за едно неограничено, дори безгранично раздаване на доброта, щастие и светлина.

 През 1995 година родната къща на Петя Дубарова в Бургас е утвърдена като къща музей, където могат да се видят ръкописи, ценни вещи, а личната стая на поетесата е пресъздадена автентично.