Това е едно от онези правила, които сякаш са скрити на видно място: сборът от противоположните страни на стандартния зар винаги е седем. Шест е срещу едно, пет – срещу две, три – срещу четири. Просто така е. Но замисляли ли сте се някога защо?

Не винаги е било така. В късното Средновековие заровете често са били изработвани така, че противоположните им страни да имат последователни стойности – едно срещу две, три срещу четири, пет срещу шест. В Древен Шумер и Египет пък подредбата на точките е била по-скоро въпрос на случайност. И все пак днес именно конфигурацията, при която противоположните страни дават сбор седем, е тази, която е оцеляла.

Ако попитате популярна търсачка защо това е така, вероятно ще попаднете на обяснения, според които числата са разпределени възможно най-равномерно, за да се запази случайността при хвърляне на зара. От математическа гледна точка обаче това не е особено вярно. Вероятността да се падне която и да е стойност е една шеста — разположението на числата по страните не променя това.

Все пак, ако се задълбочим в математиката, стандартната „седмична“ конфигурация има едно предимство: в свят на масово производство тя гарантира, че дребни производствени отклонения в размерите на зара няма да повлияят на очакваната стойност — тоест на средния резултат.

Това е любопитен детайл от теорията на вероятностите, но едва ли именно той е причината за възникването на този модел. Подобно съображение има значение, ако анализирате средния резултат от 10 000 хвърляния — но когато играете с приятели, далеч по-важно е усещането, че шестица така и не се пада.

Освен това тази подредба е много по-древна, отколкото бихме очаквали — на хиляди години. „Първите кубични зарове с каноничната система на номериране се появяват в Египетското Ново царство през XVI век пр.н.е.“, пише през 2018 г. остеоархеологът Ханс Кристиан Кюхелман.

„Гърците я възприемат през първото хилядолетие пр.н.е.“, отбелязва той, като допълва, че тази конвенция е „следвана сравнително стриктно в гръцката и римската култура“.

Всичко това се случва много преди появата на понятия като „вероятност“ или „отчитане на производствени дефекти“, което прави малко вероятно моделът „сбор седем“ да е възникнал по подобни причини. Дори най-примитивните „зарове“, открити от археолозите — направени от кокалчета и със силно неравномерни вероятности — не са номерирани по начин, който да подкрепя тази теория.

И така стигаме до… естетиката.

„Седмичната“ конфигурация е „единствената възможна симетрична подредба на числата от 1 до 6 по двойки. Всяка друга подредба води до различни сборове на противоположните страни“, посочва Кюхелман. „А освен това седем е просто число и следователно има особено математическо значение.“

Днес това може да ни звучи лековато, но древните гърци са били известни със силния си интерес към хармонията и числата. „Докато в съвременните игри със зарове най-малко вероятната комбинация е най-ценна, в древността най-хармоничната комбинация […] е била най-високо ценена“, пише Кюхелман. „Възможно е това да важи и за системата на номериране.“

Каквато и да е първоначалната причина, едно е сигурно: този модел става изключително популярен. До края на Средновековието дори съществуват закони, които забраняват изработването на зарове с различна конфигурация — което вероятно обяснява защо тя е толкова универсална и днес.

С други думи, причината противоположните страни на зара да дават сбор седем е — и винаги е била — „защото винаги сме го правили така“. Както обобщава Кюхелман: „Неизвестен човек в древна Гърция създава каноничния дизайн на зара; той се превръща в правило и традиция, а нарушаването му би се възприемало като посегателство срещу реда на играта.“

Източник: IFLScience