Смята се, че почти всяка галактика, включително и Млечният път, крие в центъра си именно такава огромна черна дупка. Тази в ядрото на нашата галактика, наречена Sagittarius A, най-вероятно се намира на около 27 хил. светлинни години от Земята, а масата й се равнява на тази на 4 млн. слънца като нашето.

Гравитацията е и един от основните индикатори, според който астрономите са в състояние да определят къде в нашата Вселена дебнат черните хищници. Със самото си присъствие черните дупки изкривяват светлината и могат да променят движението на звездите. Улики за наличието на черна дупка може да бъдат също така наречените акреционни дискове – въртопи от свръхгореща материя, които кръжат около тях. Черните дупки могат и да изхвърлят горещи струи газ, които понякога достигат дължини от хиляди светлинни години. Внезапен изблик на рентгенови или гама-лъчи също може да подскаже на учените къде се намира черната дупка.

Как обаче да бъде впрегната титаничната енергия, заключена в гравитационните зверове?

Потенциалът в случая се крие в ергосферата на онези черни дупки, които се въртят. Според теорията на относителността тя представлява елипсоид около хоризонта на събитията, в който времето и пространството се усукват около черната дупка и се намират в състояние на движение. Там се създава тъй нареченият акреционен диск, в който попадналата материя – газ, прах и прочее, се движи с огромна скорост, загрява се от триенето и генерира топлина, електромагнитно поле и разнообразна радиация. Теоретично това превръща диска в гигантска електроцентрала, чиято енергия може да се абсорбира от инсталации, наподобяващи соларните панели, захранвани от слънчевите лъчи. Английският физик Роджър Пенроуз смята, че въртящата се черна дупка може да се използва едновременно като електроцентрала и като пречиствателна станция, тъй като практически

отпадъците, които ще бъдат изхвърляни в нея, ще се превръщат в енергия

Други - като Стив Алън от Института за астрофизика и космология на елементарните частици в Станфорд - търсят разковничето в струите нагорещен газ, които черните дупки изхвърлят на хиляди светлинни години. През 1918 г. астрономът Хебър Къртис открива подобна струя, идваща от галактиката М87. Според астрономите този поток от елементарни частици, простиращ се на 5000 светлинни години от галактиката майка, е свидетелство за наличието на свръхмасивна черна дупка в центъра на М87. От него се излъчва енергия под формата на рентгенови или гама лъчи, в които се крие огромен потенциал. Според Стив Алън става дума за „милиарди, милиарди, милиарди ватове”, които само чакат да бъдат усвоени.

Не е за пренебрегване и магнитното поле на черните дупки.

Учени от Университета в Лос Аламос разглеждат хипотезата, че акреционният диск може да играе ролята на гигантско динамо. Според Стърлинг Колгейт и колегите му от лабораторията в Лос Аламос дискът се наелектризира от триенето с материята и създава мощно магнитно поле, което се увива и стяга около черната дупка подобно на ластик около пръст. Междувременно около тази система се завихрят звезди и други небесни тела. Учените смятат, че когато една звезда се сблъска с диска, ударът отклонява част от магнитните потоци и създава магнитни полета под ъгъл от 90 градуса спрямо акреционния диск, с две думи - истинско динамо. По този начин голяма част от магнитната енергия успява да „избяга” извън хватката на черната дупка и изтича в Космоса. Става дума за огромни количества „безплатна” енергия, която, ако бъде усвоена, може да задвижи всеки електроуред на Земята.