Нощта е озарена от светлината на хиляди звезди, някои от които десетки пъти по-големи от Слънцето. Зад лъчите на всяка се крие огромно количество енергия - невъобразимо повече, отколкото може да произведе цялото ядрено и изкопаемо гориво на Земята.
Парадоксално, но истинските енергийни „шампиони” на Космоса са обвити в мрак и мистерия. Въпреки че някои от тях имат маса, милиарди пъти по-голяма от звездната, и може би произвеждат половината от енергията в нашата Вселена, никога не бихте могли да забележите тези галактически странници с просто око. В действителност дори и с най-модерната апаратура за наблюдение на Космоса учените успяха да докажат съществуването им едва преди няколко десетилетия. Става дума за черните дупки – зони в космическото пространство, където на малка площ е съсредоточена толкова силна гравитация, че дори светлината не може да избегне тяхната хватка. Истински галактически хищници, черните дупки могат да разкъсат и погълнат с гравитационното си поле цели звезди и планети като Земята. Учените смятат, че щом една частица премине границата около една черна дупка, известна като „хоризонт на събитията”, тя вече е изгубена за нашата Вселена.
Въпреки страшната му слава
през последните години мнозина изследователи разглеждат този феномен не като опасност, а като неочаквана възможност за човечеството. Огромната енергия, заключена в черните дупки, би могла да ги превърне в истински космически електроцентрали, които да захранват цялата планета, или в двигатели, с които бъдещите космически кораби да развиват скорост, близка до тази на светлината, преодолявайки разстоянията до недостижимите за момента звезди.
И все пак – какво знаем за черните дупки? Според най-популярната теория те се зараждат след гравитационния колапс на звезди, изчерпали водородното си гориво. В този смъртен гърч звездата буквално се смачква под въздействието на огромната си гравитация и нейните милиарди тонове материя се сгъстяват до невъобразимо малко пространство. Теоретично съществуват и първични черни дупки, оформени още по времето на Големия взрив, когато материята се е намирала в много по-компактно състояние от сега.
Веднъж появили се, черните дупки лакомо започват да придърпват всичко към себе си,
включително и светлинните лъчи. Теоретично те могат да варират от истински дребосъци с размер 0,1 мм и маса, равна на лунната, до титани с големина от милиони километри и маса, милиарди пъти по-голяма от тази на Слънцето.
