Може ли едно куче да се превърне от спасител в злосторник, при това заради няколко сочни пържоли? Ако вярваме на необикновена история от началото на XX век, отговорът е „да“. През 1908 г. нюфаундленд, прославил се със спасяването на давещо се дете, очевидно толкова харесал наградата си, че решил сам да си осигурява нови възможности за героични подвизи. И започнал да бута деца в река Сена, за да ги спасява след това.

Историята звучи като сюжет на комедия, но всъщност е публикувана в The New York Times на 2 февруари 1908 г. И макар достоверността ѝ да е под въпрос, тя повдига един любопитен въпрос: докъде може да стигне едно животно, когато разбере, че определено поведение му носи вкусна награда?

Всичко започнало с едно героично спасяване

В началото на миналия век мъж, който живеел край бреговете на Сена, недалеч от Париж, имал куче от породата нюфаундленд. Един ден животното чуло отчаяните викове на дете, което паднало в реката, докато си играело наблизо.

Без миг колебание кучето прескочило живия плет, хвърлило се във водата и успяло да извади малчугана на брега. За смелостта си получило напълно заслужена награда – голяма, сочна пържола.

Подобна постъпка едва ли би изненадала хората, които познават добре кучетата. Както показва и научно изследване за готовността на кучетата да спасяват стопаните си, четириногите ни приятели действително могат да проявяват желание да помогнат на човек в беда. Невинаги обаче знаят как точно да го направят.

В случая с нюфаундленда край Сена всичко завършило благополучно. Детето било спасено, кучето – възнаградено, а стопанинът му вероятно имал всички основания да се гордее със своя любимец.

Само два дни по-късно обаче се случило нещо необичайно. Друго дете паднало в реката и отново било спасено от същото куче. Последвала още една пържола.

Две спасени деца, две награди. И началото на една доста подозрителна поредица от събития.

Мистерията с децата, които непрекъснато падали в реката

През следващите дни инцидентите край Сена зачестили. Деца продължавали да падат във водата, а всеки път на помощ се появявал все същият нюфаундленд.

Според публикацията във вестника се стигнало дотам, че „почти не минавал ден“, без някое дете да се озове неволно в реката и да бъде спасено от кучето.

Местните жители започнали да се тревожат. Подобно стечение на обстоятелствата изглеждало твърде невероятно, за да бъде случайно. Постепенно се зародило подозрението, че някой умишлено блъска децата във водата.

Хората решили, че наоколо вероятно се навърта неизвестен злосторник. За да го разкрият, организирали наблюдение на брега с надеждата да го заловят на местопрестъплението.

Не след дълго усилията им дали резултат. Само че виновникът се оказал последният, когото биха заподозрели.

Героят се оказал и виновникът

За изненада на всички зад поредицата от инциденти стоял не човек, а самото куче спасител.

Оказало се, че нюфаундлендът е открил пряка връзка между спасяването на дете и получаването на вкусна храна. Всеки път, когато изваждал някого от реката, го обсипвали с внимание и го награждавали с пържола.

Проблемът бил, че децата не падали във водата достатъчно често.

Затова предприемчивото животно решило да вземе нещата в свои лапи. Щом забележело дете да играе близо до брега, то се приближавало и го избутвало в реката. След това незабавно скачало след него и го извеждало на безопасно място.

Така кучето можело отново и отново да се проявява като спасител и да получава желаното възнаграждение.

„Така то си било осигурило доходоносен източник на приходи“, отбелязва с ирония The New York Times.

Колкото и комично да изглежда тази история от дистанцията на времето, тя напомня, че поведението на животните невинаги се развива по начина, по който хората очакват. При това средата, възпитанието и отношенията със стопанина могат да оказват сериозно влияние върху поведението на кучето.

Какво би казал Павлов?

Разбира се, самият The New York Times не представя разказа като безспорно установен факт. Вестникът го определя като „добра история“, което е достатъчна причина да подходим към нея с известна доза скептицизъм.

И все пак в основата ѝ стои напълно правдоподобна идея – животните могат да усвояват определени модели на поведение, когато ги свързват с положителен резултат.

Тук неизбежно се сещаме за известните експерименти на руския физиолог Иван Павлов, поставили основите на теорията за класическото обуславяне.

Павлов установява, че кучетата могат да се научат да свързват първоначално неутрален сигнал, например звън на звънец, с получаването на храна. След многократни повторения животните започват да реагират на самия сигнал, дори когато храната все още не е поднесена.

В действителност експериментите на Павлов са били далеч по-неприятни за животните, отколкото подсказва популярният разказ за звънчета и храна. Но откритията му променят из основи представите за ученето и поведението.

Струва си да направим и едно уточнение. Класическото обуславяне, описано от Павлов, не е съвсем същото като научаването на поведение чрез награда. Във втория случай става дума за т.нар. оперантно обуславяне, при което последиците от дадено действие увеличават или намаляват вероятността то да бъде повторено.

Тъкмо този механизъм изглежда най-подходящото обяснение за поведението на кучето от нашата история – ако, разбира се, тя действително се е случила така, както е описана.

Кучетата са особено способни да се приспособяват към общуването с хората. Нещо повече – изследвания показват, че способността им да разбират човешките сигнали се проявява още в най-ранна възраст, като част от нея има генетична основа.

Така че, ако едно куче открие, че определено действие неизменно води до награда, съвсем естествено е да започне да го повтаря. А понякога последствията могат да се окажат доста неочаквани.

Поуката: внимавайте за какво награждавате кучето си

Историята за нюфаундленда от Сена може и да е преувеличена, но посланието ѝ е съвсем сериозно.

Кучетата се учат не само от командите, които им даваме, но и от реакциите ни към тяхното поведение. Понякога, без дори да осъзнаваме, можем да насърчим навици, които всъщност не искаме да изграждат.

Затова при възпитанието на домашните любимци е важно да разбираме не само какво правят, но и защо го правят. Именно към това призовава специалистът по кучешко поведение Иън Донбар, който подчертава колко важно е да погледнем света през очите на кучето, когато го обучаваме.

А що се отнася до нашия четириног герой от 1908 г., неговата история ни оставя с една простичка, но ценна поука: внимавайте какво поведение възнаграждавате. Защото кучето ви може да реши, че си заслужава да го повтори – дори ако за целта първо трябва да създаде проблема, който после ще реши.

Автор: Владимир Тодоров