Друга малка планета, хваната от Елст и Шкодров, носи име, далечно свързано с българските земи, но много остроумно обединяващо засягащи я семантични полета. Митра е аполонов астероид, което ще рече, че лети в определени граници, доста близо до Земята. Митра е индо-ирански бог на светлината, почитан и от траките. Той е еквивалент на елинския Аполон – и като аполонов астероид носи точното име.

След изследване с радар Митра сериозно изненадва учените. На изображенията той прилича на нахапана бисквита и е обектът с най-голяма степен на разклонение в Слънчевата система. Според някои учени това всъщност са два слепили се астероида.

Друг «български» астероиди е и «Тониванов». Наречен е на младия български учен Тонислав Иванов, който разработва «зрение» за космическите апарати на NASA. Името му е дадено на скалата с номер 18991, защото Тонислав печели награда на голям научно-технически конкурс за ученици.

Освен като названия на цели небесни тела

редица български имена са използвани и като обозначения за планини, реки и кратери на планети и спътници.

От 1961 г. името Хемус (древното название на Стара планина) носи 560-километровата планинска верига до Морето на спокойствието, което е от видимата страна на Луната.

Хемус се нарича и планина на Юпитеровия спътник Йо, който е кръстен на една от многобройните възлюблени на Зевс. На същото небесно тяло се намира и кратерът Дажбог, наречен на древнославянския бог на Слънцето. Пак там е и Дунав, но не като река, а като плато (а има и малка планета Данубия, открита през 1930 г. от съветски астроном). Около най-голямата планета в Слънчевата система кръжи и спътникът Европа, където съвсем естествено се вписва и едно тъмно петно, наречено Тракия.

Любопитното е, че голяма част от космическите названия с български корен обозначават черти от релефа на смятаната за „най-адска” планета в системата – Венера. Над образуванията с български имена непрекъснато се леят дъждове от сярна киселина при температури над 200 градуса. На планетата с името на богинята на любовта се намира хребетът Дудумица, наречен на българско божество на дъждовете. Недалеч оттам е скалният лабиринт Радуница - по името на древнославянската богиня на душите на покойниците.

200 км е дълга венерианската Самодивска планина,

западно от която е възвишението Живана, кръстено на славянската богиня на живота. Цялата южна полярна област на Венера носи името на „богинята” Лада. Кавичките са заради двойната митологичност на това божество – то е измислено от романтично настроени славянофили преди само два века, а древните племена от Родопите до Арктика не са и чували за него. Но след половин век преклонение на милиони шофьори пред железния идол, изработван в руския град Толиати, по метода на Тери Пратчет от „Малки богове” „Лада” (автомобилът) несъмнено се е сдобила с някаква божественост.

Неизвестно на коя Радка е кръстен 10,5-километров кратер, както и събратът му от 12,5 км, който се нарича Здравка. В южното полукълбо на Венера има и кратер с циганското име Земфира. Вака (или Въка, а може би Въчка) е още един венериански кратер, за който е записано, че носи българско име.

Изобилието от славянски митологични имена по втората планета в Слънчевата система не е случайно. До края на 80-те години съветските планетолози бяха лидери в опознаването на Венера благодарение на радарните карти, съставяни по данни от едноименните междупланетни станции.

Актрисата Адриана Будевска е първата и единствена засега българска историческа личност, увековечена с кратер на Венера. Диаметърът му е 18 км и се намира близо до местния екватор.

На Марс също има родни имена.

Кратерът Дулово е в полите на планината Либия. Редица долини са наречени на наши реки – като долината на марсианската Арда (186 км), която пресича марсианския Гринуич. Много от реките ни са на Марс с гръцките си имена – пак по митологични причини. Такава например е долината на Нестус (Места). Още по-внушителната 317-километрова долина на Хеброс (Марица) се намира в северното полукълбо на Марс. За по-сигурно друга долина на Червената планета е назована Еврос. А Марица се нарича кратер на повърхността на астероида Матилда. Но той не носи името на реката. Всъщност кратерът трябва да се нарича Марбас, защото е наречен на въгледобивния район. Такъв е принципът на наименуване на повърхностните особености на Матилда – защото 50-километровият астероид е съставен от въглерод и е черен като буца кюмюр.

Едно по-ново българско име в Космоса е Орфей, на когото е кръстен един от кратерите на астероида Ерос.

Петър Кънев