Според материала, от който са изградени, основните типове астероиди са метални, въглеродни и силикатни (т.е. каменни). Формата им е неправилна, размерът им варира от този на прашинка до този на планина, а външният им вид според случая може да бъде оприличен например на камъни, буци въглища, парчета самородна метална руда или на несигурно слепена купчина сгурия.
Най-големият астероид, познат на науката, „планетата джудже” Церера (Ceres), е с диаметър от 913 км. Основното обиталище на астероидите е най-голямото сметище за строителни отпадъци в системата – основният астероиден пояс, разположен между орбитите на Марс и Юпитер, на разстояние между 2 и 4 AU от Слънцето. (AU – астрономическа единица, равна на разстоянието между Земята и Слънцето.) Броят им се измерва с милиони, като известни до момента са стотици хиляди, включително около 200 с размер над 100 км.
При това обаче основният вид астероиди, които ни интересуват в случая, са т.нар. близки до Земята астероиди (near Earth asteroids – NEA), чиято орбита преминава
в близост до нашата планета.
Популярно е и по-широкото понятие NEO (near Earth objects - „близки до Земята обекти”), което включва и кометите, както и създадените от хора изкуствени тела в орбита около Слънцето.
Голяма част от NEO са обекти, произхождащи от други части на системата, най-вече в Основния пояс, които са се доближили до Земята в резултат от гравитационните въздействия на планетите. Никой не знае точния брой на тези тела. Според научните оценки съществуват грубо 150 млн. NEO обекта с големина около 10 метра, 300 хил. с размер от 100 метра, 10 хил. 500-метрови „небесни скали”, както и 1500 колоса с размер от 1 км или повече.
Причината за подчертания ни интерес към близките астероиди не е само в отколешното човешко любопитство към всичко, свързано с Космоса. До началото на 80-те години средностатистическият образован жител на Земята свързваше астероидите преди всичко с едноименната култова видеоигра (Asteroids), както и с астероидното поле от епизод 5 на Star Wars (“Империята отвръща на удара”), в което Хан Соло показва виртуозните си пилотски умения.
През 1980 г. обаче се случи нещо, което преобърна завинаги представите ни за астероидите. Тогава бе публикувано изследване на екип, воден от Нобеловия лауреат, физика Луис Алварес. Проучването описва екстремално високите дози иридий, открити в седименти от цял свят, датиращи от времето на т.нар. граница К-Т, по-известна на широката публика като
„изчезването на динозаврите”.
Тъй като иридият е изключително рядък в земната кора, но също така изобилен в астероидите и кометите, това откритие бе недвусмислен сигнал за глобалните последици от унищожителен сблъсък с голямо небесно тяло. Според Алварес астероидът - убиец на динозаврите, е бил с диаметър 10 км, а енергията, освободена при сблъсъка, е била около 2 млн. пъти по-голяма от най-мощната термоядрена бомба, тествана някога.
Когато през 1990 г. бе открит и образуваният при сблъсъка древен кратер на полуостров Юкатан (Мексико), астероидната опасност окончателно се превърна от научна абстракция в тревожна реалност.
Основният въпрос е колко голяма е всъщност опасността от астероидите? Ако трябва да бъдем максимално точни, това е нещо, за което трябва да сме загрижени, но не и да губим съня си. Добрата новина е, че атмосферата на нашата планета съумява да ни предпази от всяка възможна бомбардировка от малки астероиди.
