Когато сме малки, нямаме търпение да пораснем. Когато пораснем, разбираме, че най-безгрижният и хубав период от живота ни е минал. Обръщаме се назад с носталгия и меланхолия и отново ни се иска да сме деца. Съществуват някои ключови различия в светогледа ни като деца и като възрастни, на които можем да погледнем с чувство за хумор.
Аз, детето: О, не, тази книга е много дебела, ще прочета резюмето!
Аз, възрастният: О, прекрасно, нова книга! Как така не съм я чел досега?
Аз, детето, което лежи будно и си мисли: Боже, животът е само страдание и досадни ангажименти! Задължения, задължения, задължения!
Аз, възрастният: Да не забравя утре да купя ягоди на промоция.
Аз, детето: Леле, 22 ч. е, нямам търпение да изляза!
Аз, възрастният: Леле, 22 ч., нямам търпение да си легна!
Аз, детето: Родителите ми нищо не разбират. Много са задръстени!
Аз, възрастният: Мама и татко бяха прави за всичко!
Аз, детето: Хайде да излезем след училище – готово, да извикаме и другите!
Аз, възрастният: Хайде да излезем след работа – не мога, много съм уморен!
Аз, детето: Няма да си обуя тоя тъп чорапогащник!
Аз, възрастният: Дали да не си обуя трети чифт чорапи?
Аз, детето: Когато порасна, ще се махна оттук. Ще живея в чужбина!
Аз, възрастният: Нямам търпение да дойде отпуската и да се прибера у дома!
Аз, детето: Лепя стикери в книжките за оцветяване.
Аз, възрастният: Лепя точки в книжките за промоционални продукти от супермаркетите.
Аз, детето: О, има толкова време, няма да го мисля сега.
Аз, възрастният: Къде отлетя времето?
Цветелина Велчева
