Зависимостта... в сянка

08 май 2018 г., 21:07
488

Зависими сме от много повече неща, отколкото си даваме сметка. Снимка: Shutterstock

„Пристрастéн”. Понятие, което отдавна е надхвърлило асоциацията с „наркоман”. И все пак рядко го свързваме със себе си. А може би трябва. 

Наркотици, хазарт, алкохол, цигари, секс... Това са нещата, към които хората се пристрастяват. Нали? А храната, работата, интернет, адреналинът, болката, любовта... нима отношението ни към тях е безобидно, ако е отношение на зависимост?

Лесно е да се осъждат зависимостите, които „изхвърлят” индивида извън обществените норми. Залитащият алкохолик не заслужава нашето съчувствие – та той се налива с алкохол абсолютно безсъвестно и жалко, нали така?! Но дали е толкова различен от човека, който посяга към храната късно вечер... и пак, и пак? Дори не е гладен, но в самото дъвчене има нещо успокояващо, нещо хипнотизиращо. Или пък сладкото? Изкарваш един ден без захар и вече не можеш да си намериш място от вътрешен дискомфорт. Наподобява нуждата на пушача от поне една цигара, която да успокои ума и тялото... Колко вредно е това? Какво толкова лошо има в зависимостта, ако не вредиш на околните? Ако не нарушаваш благоприличието, ако не застрашаваш живота си?

Нямам намерение да осъждам никой зависим. Всеки се бори със собствените си демони и това е лично негова битка. Идеята ми е, че сме зависими от повече неща, отколкото си даваме сметка, и преди да посочим презрително с пръст някой „изпаднал” представител на човечеството, е добре да се замислим дали сме чак толкова различни от него, колкото благовидно ни се струва.

Да не можеш да живееш сам, без да си в интимна връзка с друг човек, или пък да понасяш физическо и психическо насилие в името на връзката си, определено е форма на зависимост. Да отдаваш времето и енергията си изрично в работата си не е просто амбициозност, а оправдание и скривалище от себепознание и от сближаване с хора. Да инициираш често драматизъм, напрежение и болка във взаимоотношенията си е форма на зависимост, в която се храниш от емоциите, пък били те и лоши. Периодично да застрашаваш живота си в екстремни спортове и преживявания е начин да си доставиш адреналин, без който животът ти изглежда нетърпимо скучен. Да не си представяш и един ден без смартфона си като източник на вълнения, е зависимост.

Природата на зависимостта е много по-дълбока от следването на лош навик.. Тя в повечето си варианти е болест. И има конкретно лечение.

Това не е лекарска статия и има за обект предимно онези „безобидни” зависимости, които невинаги различаваме като такива.Споменах някои по-популярни. Но нека разширим погледа. Манията за контрол (над собствения и/или чуждия живот), бягството от реалността (чрез четене на книги, гледане на филми, играене на видеоигри), живот чрез „спасяване” на други хора до степен забравяне на собствените нужди... всичко това – нима е безобидно? Ако е в крайности, ако влошава качеството ни на живот или взаимоотношенията с другите? Зависимостта винаги вреди на някого, често – не само на самия зависим. Не е нужно той да си дава сметка за това. Самото осъзнаване вече е голяма стъпка напред. А след това – търсенето на помощ.

Зад всички тези бягства от себе си и от живота (защото зависимостта е именно това – едно голямо и неуспешно в резултата си бягство) се крият емоционални, незадоволени нужди: от любов, разбиране, признание, смисъл, удовлетворение. Ако изядеш цял шоколад наведнъж, ти не си просто лакомо същество, ти си човек, нуждаещ се от обич. Ако отново и отново търсиш тръпката на опасността, вероятно си човек, на който му липсва смисъл. Ако се криеш от живота във виртуална реалност, може би не знаеш как да го изпълниш с обич и смисъл... Всичко опира до липси. Доста от тях са отворени още в детството – дупки, прераснали в кратери, които нямат запълване. Не и с методите, които пробваме. Не и с храна, болка, тръпка. Не и с вкопчване в чуждо одобрение или любов. Банално сякаш, но истинно е да кажа, че всички те се пълнят с обич към самия себе си, която се възпитава и усвоява малко по малко. Не е лесно да заобичаш себе си, ако не си научен от родителите си как да го правиш. Но не е невъзможно. Това е труден и бавен процес, макар отвсякъде да ни заливат с информация, че е само въпрос на решение и усилия. Да, така е. Но до тях се стига по трънлива, лична пътека на осъзнаване. А след това е въпрос на много търпение и вяра, защото нещата не се променят видимо за ден-два, нито за година-две. Но си струва. Да инвестираш любов в себе си е най-смисленото и възвръщаемо действие, което човек може да направи.

Удоволствие, смисъл, удовлетвореност, обич... могат да бъдат намерени в реални и полезни преживявания, действия и отношения. Които не ни разрушават, а ни изпълват с жажда за живот в настоящето. От нас зависи да намерим пътя към тях.

Автор: Антония Нотева Източник: Гнездото

 

Коментари