Те оценяват снимките по показателите “сладко” и “смешно” и отговарят на въпроси: например дали са съгласни с твърдения като “Трудно ми е да го понеса”, искат ли “да смачкат нещо”, “да кажат нещо като “гррр!” и т.н.
Резултатът потвърждава очакването – колкото по-миловидно е животното, толкова повече хората реагират със загуба на контрол, желание за стискане и “гррр”. Сладките пухкави бебета предизвикали такива реакции повече от “смешните” животни и значително повече, отколкото “неутралните” животни.
Следващият експеримент демонстрира, че тези реакции не само на думи. Дайър и колегите й набират втора група доброволци – 90 мъже и жени, които да гледат поредица от снимки на същите три групи животни, прожектирани в лабораторията.
Казват на участниците, че експериментът изследва паметта и двигателната активност. Дават им опаковъчни листове с въздушни балончета, които да пукат колкото искат – просто за да извършват някакво движение.
И този път очакванията на учените се оправдават – хората, които гледат миловидни малки животинки, пукат повече балончета в сравнение с тези, които гледат “смешни” и “неутрални” животни.
