В едно село живеел беден селянин, който се грижел за малко стадо овце. Това бил основният му поминък, с който осигурявал прехраната си. Един ден съседната къща купил ловец, който притежавал няколко силни и агресивни кучета.
За зла беда, една вечер кучетата изровили дупка под оградата на обора, промъкнали се вътре и умъртвили голяма част от овцете на бедния човек. Когато на сутринта видял какво се е случило, той силно се разстроил, защото за него това било огромна щета. Веднага отишъл при своя съсед, но ловецът вдигнал ръце и казал:
– Не знам как се е случило такова нещо... Много съжалявам, съседе, наистина е неприятно... Не мога да ти помогна с нищо, освен да кажа на синовете ми да не пускат кучетата навън през нощта. Ще им наредя да ги държат затворени в къщата. Мисля, че това ще разреши проблема.
На следващия ден обаче се оказало, че кучетата отново са вилнели в обора и са унищожили още няколко овце. Вече сериозно разгневен, овчарят отново отишъл при съседа си и директно го обвинил за пораженията:
– И какво, това ли ти беше разрешаването на проблема?! Нали обеща да се погрижиш за кучетата? Ела да видиш какъв погром е в обора ми! Разбираш ли, че съм почти съсипан?
– Ох, толкова съжалявам – отново изразил съжаление ловецът. – Направих това, което ти обещах, но явно кучетата са се измъкнали през прозорците. Веднага ще наредя на момчетата довечера да затворят всички прозорци, преди да си легнем.
Но неприятностите продължавали. Ловджийските кучета били умни и добре обучени и постоянно намирали начин да се промъкват навън. Овчарят продължавал да ходи при своя съсед и да се оплаква от кучетата, а ловецът му давал поредното обещание да разреши проблема. Но така и нищо не се променило.
Един ден овчарят, ядосан и отчаян, решил да се обърне към съдията за помощ и съвет. Съдията бил мъдър и справедлив човек, който винаги намирал решение и на най-сложните въпроси, затова всички в селото се отнасяли към него с огромно уважение и се вслушвали в думите му. Разказал му всичко, случило се до момента, и с надежда зачакал да чуе тежката му дума.
– Можем да решим проблема по два начина – започнал съдията. – Първият е да накажа ловеца и да го накарам да компенсира всички щети, които ти е причинил. Но това със сигурност ще го настрои срещу теб и ще го превърне в твой враг. Готов ли си да живееш по този начин?
– Разбира се, че не, Ваша чест – отговорил овчарят. – Но не виждам друг изход.
– Друг изход винаги има. И аз мога да ти помогна, но трябва да ми дадеш дума, че ще изпълниш точно указанията ми.
Овчарят помисли известно време, но в края на краищата решил, че е по-добре да приеме, отколкото да се окаже със заклет враг до себе си. Съгласил се и дал дума да изпълни указанията на съдията. Когато ги чул обаче, бедният човек бил шокиран:
– Но... Ваша чест! Това е абсурд! И без това вече загубих толкова много...
– Нима искаш да се откажеш от думата си и да си навлечеш гнева ми? – погледнал го строго съдията.
– Разбира се, че не, Ваша чест – отговорил уплашено овчарят. – Ще направя всичко така, както казахте.
Овчарят си тръгнал към вкъщи, но дълбоко в себе си бил неудовлетворен от развоя на събитията. Чувствал се потиснат и изобщо не бил убеден, че съветът на съдията ще свърши някаква работа. Но... какво да прави, трябвало да изпълни всичко точно както обещал.
Влязъл в обора, избрал две от най-младите и хубави агнета от стадото си и ги повел към къщата на ловеца.
